Велислав Върбанов’s Reviews > Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България > Status Update

„После главният прокурор и главният редактор стигат до една главна мисъл — че литературата и прокуратурата имали общи проблеми, които разрешавали с различни средства. Това гениално откритие поне на мен ми се видя много странно, тъй като ми е трудно да сложа в едно гърне Шекспир, Гьоте, Достоевски, Ботев и Вазов и да кажем товаришч Вишински.“

„Тук не става въпрос за театрално възпроизвеждане на традиционно зрелище с всевъзможните декоративни елементи, а за искрено, непосредствено приобщаване на отделния българин към великата традиция на дедите. Когато днес в България всевъзможни автори сантиментално са се разписали за народните корени, никой от тях не отбелязва, че българските корени никога не са били в Русия, нито някога ще бъдат.“

„Историята е твърде ясна. Докато духовното развитие на човечеството и всички успехи на цивилизацията са немислими без чудното огнище на древната атинска култура, от Спарта ние помним и знаем само едно — подвига при Термопилите. Ние нищо не дължим на този подвиг. Той не е допринесъл с нищо за човешкото развитие и си е останал просто един от многото примери за войнишка сила и героизъм.“

„В една нормална страна подобна смяна би имала само външен ефект, докато у нас това би променило основно живота на много хора, тъй като този живот е изграден не върху реалните ценности на свободата и независимостта, а върху фиктивните ценности на насилието.
И нека накрая отбележим, че сега вече насилието у нас не идва единствено от страна на Държавна сигурност, а е взаимно насилие на принципа „всеки срещу всеки“.

„Чехословакия през 1968 година бе реакцията, бе опитът за спасение на непогребаните от марксизма. Чехословакия бе протестът на човека на двадесетия век срещу опита да го върнат в царството на маймуните.“

„С това партийно разделение на обема истинският читател, любител на българска литература, е значително улеснен, защото започва да чете списанието отзад напред, без изобщо някога да стигне до първите страници.“

„Аз не употребявам думата реалисти, тъй като реалисти има и между идеалистите. Главната разлика между идеалистите и професионалистите левичари е, че докато първите са левичари, за да дадат нещо на другите, то вторите са левичари, за да получат нещо от другите. Това е огромна разлика, която обуславя два съвсем различни леви свята.“

„Има нещо общо между голямата книга и голямата любов. Човек непрестанно се стреми към тях и колкото пъти да се повтарят едни и същи мигове, те винаги изглеждат различни. Може би тъкмо това е голямото в тях — желанието човек да премине през тях отново и отново. Защото всяко ново преминаване носи нови открития, може би не толкова по отношение на книгата или любовта, колкото по отношение на себе си.“

„Затова човек може да отмине само със снизхождение нахалството на авторите от „Литературен фронт“ да учат Солженицин на любов към Русия. Всъщност и това ще остане един от циркаджийските парадокси на ортодоксалното драскачество — господата Никои от България обвиняват великия руски писател Александър Солженицин в липса на любов към Русия.“