Emanuil A. Vidinski

“Това не са просто стълби, това е улица, може би най-малката улица в София, изкачвал съм се по нея, слизал съм по нея, спирал съм на някое от стъпалата ѝ, тичал съм, защото съм закъснявал за среща, тичал съм с нетърпението на щастливото очакване, разхождал съм се бавно, с ръце в джобовете на панталона, навеждал съм глава, увит в шала си, за да се предпазя от бръснещия насреща ми вятър, на тази улица съм сядал, за да изпуша една цигара или да разлистя новия брой на току-що закупено списание, на нея съм се целувал, крещял съм, тук веднъж видях дъждовната вода, която не се стичаше надолу, а пълзеше нагоре и помислих че съм полудял, тук, в една от страничните ѝ гънки, прекарах няколко среднощни часа в компанията на огромно бездомно куче, което спеше на една страна и не се смути от присъствието ми, когато седнах до него, вдишвах сутрешната свежест на приближаващото лятно утро и дори поставих длан върху главата му, тук се разделих с една училищна любов, сбих се с най-добрия си приятел, отказах на проститутка, подарих наполовина изпитото си шише водка на един бездомник, който за благодарност направи театрален жест с ръка и в тази ръка имаше толкова грация, тук един януарски ден се подхлъзнах и паднах върху стъпалата, оставайки легнал по гръб, със засмяно лице, вперил поглед в причудливите фигури, които чертаеше дъхавата пара на дробовете ми, тук като ученик седях и свирих на китара, защото бях твърдо убеден, че съм непреодолимо интересен и никой не може да подмине това, на тази улица идвах, за да опитам да се помиря с провалите си, тук се надсмивах над себе си, театралничех, вярвах си, срещах се с хора, изкачвах се и слизах, сам, с други, отново сам, отново с други, тук веднъж намерих пачка с пари, увита с ластик и бях твърдо убеден, че са мръсни пари, да не кажа кървави, затова ги разделих на равни части, с едната си купих книги и дискове, другата пръснах по приятели, а третата дарих на първите трима бездомници, които ме срещнаха, на тази улица едно горещо лято загубих сандала си, много смешна история, седнах на едно от стъпалата, събух обувката, за да извадя камъче, което ми убиваше, оставих сандала до мен и в този момент едно малко палаво куче го отмъкна, тръгнах на един крак да го гоня, то пък съвсем пощуря от радост, но в крайна сметка загубих гонитбата и трябваше да отида бос, с единия сандал в ръката, на срещата с приятели, които ме спукаха от подигравки и ме кръстиха Пепеляшко, тук едно късно лято взех решение да напусна България и споменът именно за тези стълби ме накара да се върна, но това в края на краищата не са просто стълби, това е улица, може би най-малката улица в София.”
― Emanuil A. Vidinski, Егон и тишината