“Защо винаги си тъжен?, го попитах.
Не съм тъжен.
Да, такъв си.
Не е това, отговори. Каза ми, че според него хората живеят години наред, но само в една малка част от тях живеят истински, тоест в годините, в които успяват да направят онова, за което са се родили. Тогава всъщност са щастливи. Останало време е времето, което минава в чакане или в спомени. Когато чакаш или си спомняш, каза ми, не си нито тъжен, нито щастлив. Изглеждаш тъжен, а ти всъщност само чакаш или си спомняш. Не са тъжни хората, които чакат, нито тези, които помнят. Те са само далечни.”