Iglika

“Сега разбира, че жената плаче, нищо че не помръдва, дори не примигва. Едри сълзи, търкулващи се подобно перли. Инстинктивно му се приисква да ги събере, като перли от скъсана огърлица, и да й ги върне. Познава погледа на бежанците, на хората, търсещи в очите му потвърждение за собственото си съществуване, като че ли той решава дали да запази живота им. Погледи, които трудно издържа.”
― Margaret Mazzantini

“Ядохме кебапчета в деня, в който се запознахме. Купихме си от една лавка и ги изпапахме прави, дърво и камък се пукаше от студ. Жената, дето ги печеше, носеше плетена вълнена жилетка и готварско боне. Придружаваше ни в глада, наблюдавайки всяка наша хапка, щастлива, че оценяваме нейните кебапчета. Те бяха гордост. Гордостта на дребния й живот на крайпътна готвачка. Виждам я, като че ли е пред мен... пролетарско лице, отрудено и все пак безкрайно мило. От онези добронамерени човеци, на които попадаш случайно и ти идва да ги прегърнеш, защото ти се усмихват от дълбините на своя човешки опит и отведнъж те измъкват от другата половина на света, онази унилата, на хората, затънали в своята локва тъмнина. Колко такива щастливци срещах тогава в Сараево! Имаха зачервени от студа бузи, да, но и от свенливост, понеже се осмеляваха да мечтаят.”
― Margaret Mazzantini, Twice Born

“Ставаше мъчна и даже неприятна за гледане. Седеше си там, върху стената на двора, да си смуче косите и да отговаря зле на всеки, който я доближаваше. „Ей, Бяло пиперче”, прегръщах я. И все едно прегръщах една непоколебима гордост, най-малко примамливата част от самата мен. Онази безкрайно твърда скала, която никога не би позволила някой да ме обича безрезервно. Себина бе в състояние да достигне до моята самота, бяхме еднакви. Високомерни и глупави. Залепваше се за врата ми, носех я у дома при майка й, краката, увиснали до тялото ни нагоре по стълбите. Вече оздравяла, мракът се беше разсеял. Никога не съм била от онези хора, имащи усет за децата, нямам това търпение, не говоря с детско гласче. Но Себина беше друг случай. Божи дар, предвестница на любовта. Виждам отново площадката, където спирах да си поема дух между етажите, защото тежеше, сивия вътрешен двор през високия лъскав прозорец, помръкващата вече светлина ... а на врата ми тя, нейният дъх, нейната мистерия.”
― Margaret Mazzantini, Twice Born

“Добър дом беше, свидетел на сдържани, умерени съществувания, на загасвани набързо лампи, за да не се харчи ток. Когато взехме ключовете и за пръв път останахме сами, все едно влязохме в светилище. Галехме стените, докосвахме ги с бузи, целувахме ги. Сякаш бяха живи, защото тази вар и тези тухли сега трябваше да защитават нашия живот.”
― Margaret Mazzantini, Twice Born