Iglika

“Вместо това тръгнали в друга посока, излезли от шахматната дъска на живота, без да подозират. Вървели, притегляни от нишката, която ги свързвала.

Хвани края на нишката,
с другия край в ръка
ще пребродя света.
Ако ме изгубиш от очи,
майчице моя, тегли.


Смъртта изтеглила нишката им, дръпнала здраво. Отнякъде влетял снаряд.
Точно в същия миг се били срещнали. Майка и дъщеря. Утроба и плод.”
― Margaret Mazzantini, Twice Born

“Ставаше мъчна и даже неприятна за гледане. Седеше си там, върху стената на двора, да си смуче косите и да отговаря зле на всеки, който я доближаваше. „Ей, Бяло пиперче”, прегръщах я. И все едно прегръщах една непоколебима гордост, най-малко примамливата част от самата мен. Онази безкрайно твърда скала, която никога не би позволила някой да ме обича безрезервно. Себина бе в състояние да достигне до моята самота, бяхме еднакви. Високомерни и глупави. Залепваше се за врата ми, носех я у дома при майка й, краката, увиснали до тялото ни нагоре по стълбите. Вече оздравяла, мракът се беше разсеял. Никога не съм била от онези хора, имащи усет за децата, нямам това търпение, не говоря с детско гласче. Но Себина беше друг случай. Божи дар, предвестница на любовта. Виждам отново площадката, където спирах да си поема дух между етажите, защото тежеше, сивия вътрешен двор през високия лъскав прозорец, помръкващата вече светлина ... а на врата ми тя, нейният дъх, нейната мистерия.”
― Margaret Mazzantini, Twice Born

“Добър дом беше, свидетел на сдържани, умерени съществувания, на загасвани набързо лампи, за да не се харчи ток. Когато взехме ключовете и за пръв път останахме сами, все едно влязохме в светилище. Галехме стените, докосвахме ги с бузи, целувахме ги. Сякаш бяха живи, защото тази вар и тези тухли сега трябваше да защитават нашия живот.”
― Margaret Mazzantini, Twice Born

“„Ръката на Диего е в моята. Като две деца сме. От онези малките, дето се срещат в детската градина и се обичат с любов, много по-голяма от тях самите.”
― Margaret Mazzantini, Twice Born