Rumi

“Над езерото Ямдрог се надигнаха изпарения, които се омесиха в пухкаво валмо и закриха водата. Мъглата се сгъсти, залюля се като женски дъх, издигна се нагоре, разпростря се плавно и покри кървавото слънце. Зашава безмълвно по повърхността на езерото, отдели се от нея и бавно се разтече към полите на планината.”
― Ma Jian, Stick Out Your Tongue

“Страхът ми, колебанията ми и моята немощ. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме кара да върша това, което не искам да върша, което не би требвало да върша. Подтиква ме против волята ми, против разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, сломява силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамувам от себе си. Аз вървя винаги срещу него, отивам винаги там, откъдето иска той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги срещу него, за да го надвивам, но това е трудно и е една непрестанна борба, тежка, мъчителна. Аз искам да го изтръгна от сърцето си като зъл трън, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него ума си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз винаги вървя срещу него, ала това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя страх в мене? От какво се боя? Боя се от смъртта, боя се от страдания и всякакви болки, боя се да не направя нещо, за което после ще се разкайвам, от което ще се срамувам, боя се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да върша неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да действувам без страх. Да бъде ясна всяка моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А откъде идват всички тия гласове и болки в мене?”
― Димитър Талев, Гласовете ви чувам

“и ето какво исках да кажа
най-голямата болка - това не са градовете, които оставяме зад гърба си, не са улиците, по които няма да минем никога повече, не са дърветата, които няма да ронят под нашите прозорци цвят, не са звездите, до които няма да се докоснем
...
и ето какво исках да кажа
най-голямата болка е от това, че градовете умират точно
в деня, когато ги напускаме – за малко или завинаги”
― Narine Abgaryan, С неба упали три яблока

“През май, свечери ли се, небето е ниско и лепкаво, с мастилен оттенък. Прокараш пръст по него и то се отдръпва уплашено, плисва се на вълни и оголва мекото си като кадифе живо лоно.”
― Narine Abgaryan, С неба упали три яблока