dete

“Those who believe in telekinetics, raise my hand.”
― Kurt Vonnegut

“Един ден си забраних да се извинявам за неща, които не само че никого не нараняват, но и на друг не влизат в работата. Побеляването на косата ми, гражданското ми състояние, празната кесия, античният модел телефон и изборът ми на какво да се радвам не подлежат на ничий пряк или косвен контрол. Няма кой да ми попречи да се обичам. Понякога работя по толкова часове, колкото се наложи - 21 например. Цяла нощ, периодично заспивам върху клавиатурата. Понякога обаче се вдигам и отивам на кино по обяд. Е, и? На мен ми е добре, сенките под очите са мои, когато се сецна, боли моят кръст. Животът ми е посветен на това да се занимавам с любов с неща, които ме радват, и да отстранявам пречките от пътя към тях за себе си и другите. Не злословя, не завиждам, не се налагам, не се меря с никого. Колкото мога, толкова правя, това ми е мярката. Обичам да се възхищавам, любознателна съм, научих, че светът е пълен с новости, а животът е много къс - пълня си времето с обич, да не съм луда да правя друго?”
― Neva Micheva, Куфарът на брат ми: истории за пътя

“Стани и влез в живота си - така си казвам. Нищо, че те боли корем. Че си се разляла в това легло. Не можеш да го прекараш легнала, да се преструваш, че си в него, да се оплакваш, а той, за живота ти става дума, да се изсулва полека. Няма да те спасят никакви книги.”
― Виргиния Захариева, 9 зайци

“Очевидно не знаеше къде да се дене, навсякъде е едно и също - и в Африка, и на улица "Похорска", някъде в Нови Белград или където и да е. Ставаш сутрин, люсваш едно горещо кафе, лудваш в градския транспорт, после на работа люсваш още едно горещо кафе, правиш се, че нещо работиш, после може още едно кафе, връщаш се от работа, лудваш в градския транспорт, висиш по светофарите, хапваш нещо студено, спиш следобед, събуждаш се, люсваш едно горещо кафе, наприказваш се до насита по телефона със същите отчаяни души като теб, пропускаш вечерята, уж че било здравословно, а всъщност просто те мързи да спретнеш нещо за едничкия син на твоята майка, зяпаш в телевизора, докато ти се приспи, книгата, която искаш да прочетеш от месеци, я преместваш прилежно от единия рафт на другия (кой ти днес чете книги, пък и защо ти да бъдеш по-различен), тръшваш се в хронично неоправеното легло, хъркаш, будиш се посред нощ, ровиш из хладилника да наваксаш пропуснатата вечеря, а на сутринта всичко отначало...
Каква е разликата, Африка или където и да е другаде.
Затова си стоя тук и не мърдам.”
― Михайло Пантич, Ако това е любов