Status Updates From Висока облачност

Движат се в пълен синхрон — ляв крак, десен крак, ляв крак.
Този ритъм не се хваща толкова лесно, трябват години.

Ябълките постепенно запълват къщата им и носят особен аромат.
Според нея така мирише в болниците— на свиждане, на торбичка ябълки, забравени в най-долното чекмедже на шкафчето.
А също и на желанието да избягаш.

Той е усвоил някой от нейните жестове, тя се е сдобила с някои от навиците му. Предимно с лошите навици, но то винаги така става.

— А според мен не трябва да забравяме, че дори днес Вселената се променя в зависимост от нейния наблюдател.

Представяш ли си колко сме сбъркани — минаваме сто пъти покрай знак „Намали скоростта”, без да разберем, че точно това ни трябва, за да живеем нормално.

— Той, градът е като отворена книга. Всяко предупреждение ”Намали скоростта” може да се чете буквално — вземи си почивен ден, спи до късно, пий чай, бъди щастлив...

Баща му оставяше лъжицата обиден. Като дете, на което съм ограничили правата.
Бунтът на седемдесетгодишните, които имат право да не дават обяснения.

— Ти да не си отвикнал да говориш? — пита го онзи. — Колко време изкарваш тука сам?

— Отварям си устата само за най-важните работи.

— В телеграфен стил — смее се онзи. — Баба ми някога работеше в пощата и цял живот говореше в такъв стил — „Мий си ръцете”, „Храната е на масата”, „Купила съм вафли”, „Кучето вън. Точка.”

— Аз ще тръгвам, защото не знам какво ще правя с тази жена.
Знаеш ли, че цял живот говоря ”ние, ние, ние”?
Сега се уча да казвам „аз, аз, аз”.
Кой е този „аз”?

Той поглежда майка си — тя е ужасена. Виждал е това изражение в учебника по история — така изглеждат човешките фигури, открити под пепелта на Херкулан и Помпей.
Тих ужас пред Апокалипсиса.

— Нормалните мъже не скачат от блоковете — продължава жената. — Те се гърмят.
...
Стрелят се. Теглят си си куршум в главата. Отиват и се давят в някоя буйна река. Режат си вените. Не скачат.
...
Скачането е работа на жените. Когато нямат сили да направят нещо друго, те имат само два варианта: вземат хапчета или събират последни сили да се хвърлят от някъде.

Ярко червило, черни сатенени ръкавици, кожена яка.

„Виж как остаряват хората” — хрумва му за секунда — За повече няма време.

— Много е грозно това куче — подхвърля една от бабите.

— Как може да говорите така? — възмущава се жената.

— Аз предпочитам на големите кучета. Да са силни. Да има полза от тях —казва друг от мъжете.

— Вие каква полза искате да имате от кучето? Или го обичате, или не — повишава глас собственичката на Нора.

"Махди" е вторият разказ, който ме вдигна на нокти.
Останалите са приятни, но нищо не ми остава от тях.