Rokhsara’s Reviews > Висока облачност > Status Update

Движат се в пълен синхрон — ляв крак, десен крак, ляв крак.
Този ритъм не се хваща толкова лесно, трябват години.

Ябълките постепенно запълват къщата им и носят особен аромат.
Според нея така мирише в болниците— на свиждане, на торбичка ябълки, забравени в най-долното чекмедже на шкафчето.
А също и на желанието да избягаш.

Той е усвоил някой от нейните жестове, тя се е сдобила с някои от навиците му. Предимно с лошите навици, но то винаги така става.

— А според мен не трябва да забравяме, че дори днес Вселената се променя в зависимост от нейния наблюдател.

Представяш ли си колко сме сбъркани — минаваме сто пъти покрай знак „Намали скоростта”, без да разберем, че точно това ни трябва, за да живеем нормално.

— Той, градът е като отворена книга. Всяко предупреждение ”Намали скоростта” може да се чете буквално — вземи си почивен ден, спи до късно, пий чай, бъди щастлив...

Баща му оставяше лъжицата обиден. Като дете, на което съм ограничили правата.
Бунтът на седемдесетгодишните, които имат право да не дават обяснения.

— Ти да не си отвикнал да говориш? — пита го онзи. — Колко време изкарваш тука сам?

— Отварям си устата само за най-важните работи.

— В телеграфен стил — смее се онзи. — Баба ми някога работеше в пощата и цял живот говореше в такъв стил — „Мий си ръцете”, „Храната е на масата”, „Купила съм вафли”, „Кучето вън. Точка.”

— Аз ще тръгвам, защото не знам какво ще правя с тази жена.
Знаеш ли, че цял живот говоря ”ние, ние, ние”?
Сега се уча да казвам „аз, аз, аз”.
Кой е този „аз”?

Той поглежда майка си — тя е ужасена. Виждал е това изражение в учебника по история — така изглеждат човешките фигури, открити под пепелта на Херкулан и Помпей.
Тих ужас пред Апокалипсиса.