Slavena > Recent Status Updates

когато тръгвам на път, изчезвам от картите. никой не знае къде съм (...) не съм ли като онзи загубен ден, когато се лети на изток, и спечелена нощ, когато се придвижваш на запад? дали и за мен е валиден законът, с който се гордее квантовата физика - че частицата може да съществува едновременно на две места? или важи друг закон (...) който още не е доказан - че може двойно да не се съществува на едно и също място?

когато тръгвам на път, изчезвам от картите. никой не знае къде съм (...) не съм ли като онзи загубен ден, когато се лети на изток, и спечелена нощ, когато се придвижваш на запад? дали и за мен е валиден законът, с който се гордее квантовата физика - че частицата може да съществува едновременно на две места? или важи друг закон (...) който още не е доказан - че може двойно да не се съществуваме на едно и също място.

да бъда заета и залисана (..) на мен ми е дадено много: с разтуптяно от привилегията сърце аз поне знам, че не разпознавам! с разтуптяно от вълнение сърце аз поне не разбирам! с разтуптяно от доверие сърце аз поне не знам. ами яйцето? докато говорех за яйцето, бях забравила за яйцето. "говорете говорете" инструктираха ме. струпването на думи предпазва яйцето. "говорете много" е едно от указанията. толкова съм уморена

оцеляването е единственото спасение. защото, както изглежда, живеенето не съществува. живеенето води до смърт. значи работата на кокошката е непрекъснато да оцелява. под "оцеляване" се разбира постоянната борба с живота, който е смъртен. ето какво е да си кокошка. кокошката има потиснат вид.

яйцето не бива да бъде наричано бяло. не защото това му вреди. просто хората които наричат яйцето бяло се отказват от живота. да наречеш бялото бяло може да разруши човечеството. веднъж обвинили един човек че е такъв какъвто бил и го нарекли Този човек. не излъгали: Той бил. но и до днес още не сме се съвзели. за да останем живи: може да се казва Красив лик, но каже ли някой Ликът, умира поради изчерпване на въпроса.

вече никъде не е много далече, казваме ние от градовете, урбанистичната европейска интелигенция, която не ходи по перифериите - особено по родните.

когато сме много малки, дължината на ръцете ни ни позволява единствено да достигнем до сърцето на онези, които ни прегръщат. когато пораснем, можем само да ги държим на разстояние.

пропаднах и му казах хайде да се пропием, понеже този живот
вече сме го живели някога, понеже вече е ужасно измачкан -
да не би бог да е сбъркал и да ни е направил пак.

... като на длан се разкриваше гробището, този град от ръждиви оградки и килнати кръстове. те напомняха гора от насечени, нарязани с трион катерушки, които водят надолу, към тлъстата като евтино червило пролетна земя. и над гората от черни катерушки се виеха врани. вчера, под възрозовата светлина на залеза птиците полепваха плътно по жиците и електрическите стълбове и ги превръщаха в черни дантели.

А баба каза, че всяко момиче един ден се събужда в разрушен самолет насред полето! - "Е, мен самолетите някак са ме подминали. С Никанорич се срещнахме в Москва, в ГУМ, най-неочаквано. Бях си разсипала портокалите. Той се втурна да ги събира. После търсихме за него някакви четчици в Детский мир. Не съм имала никакви самолети аз!"

Гледам Давид и си мисля, че се получи толкова красив, защото не е правен нарочно. В онази нощ нямахме никакви намерения в тази посока, никакви претенции. А трябва да е заченат точно тогава, в гората с рожковите, изпълнена с някаква странна химия и светкавици във въздуха, Тамара беше като течна коприна, а на мен сърцето направо ми трошеше ребрата (...)

Льофевър рисува думите, сякаш буквите са стръкове трева. Думите му изглеждат разлюлени от вятъра, вятър, който вее от изток - поляна с треви с различна височина. докато ги наблюдава (защото тези думи първо трябва да се наблюдават), Б. си спомня, сякаш ги гледа на киноекран, едни незнайни ливади, където той, още момче, още в южното полукълбо, разсеяно търси четирилистна детелина.

тя обичаше абстрактни неща като музика, книги и странни думи. уве пък предпочиташе онова, което може да докосне. харесваше отвертки или маслени филтри, крачеше през живота, пъхнал дълбоко ръце в джобовете. тя танцуваше.

избирателното незнание е ценно умение за оцеляване

страстта ѝ не беше масово разпространеното желание да се посещават по-топли и красиви места, да се живее по-лесен или вълнуващ живот. тя обожаваше влака като такъв, като явление. да потеглиш, да оставиш всичко, да се махнеш. всичко, което остава зад гърба ти, да е непоправимо, окончателно, а онова, към което се носиш - още непредявило претенциите си към теб. да си само пътник, за кратко свободен.

господинът, който владее латински, би предпочел да не чака обажданията по телефона: те идват от света и в този смисъл са единственото достъпно доказателство за съществуването му. на света, не и неговото.

вади си цигара от кутията. винаги се възхищавам на дългите му пръсти. имам чувството, че с тях не бърка в кутията, а в мен. измъква ме от опаковката и ще ме запали, а аз ще димя безпомощно и ще се сипя в пепелника.

на сутринта, когато се събудих, ме болеше кожата. имах чувството, че съм парен локомотив - някой е влязъл в сърцето ми и хвърля вътре въглища.

добивът на идеализъм от една красива душа може да изхрани цял полицейски режим за същия период от време. скоро ще стигнем до луната и вече няма да има луна. естествено, една голяма любов може да оправи всичко, помисли той насмешливо със силното желание да пукне (...) вече не пишеше на никого и не получаваше писма, не познаваше никого - бе скъсал с другите, както винаги, когато човек иска да скъса със себе си.

пейзажите рядко ни предават.
поезията един ден ще бъде научно обяснена и изследвана като най-обикновено явление, свързано със секрецията. науката победоносно настъпва към човека от всички посоки.
да се надяваме, че душата не съществува - това е единственият начин да не я изловят. скоро учените ще изичисляват точната ѝ маса, съдържанието и скоростта на възнасяне.
човекът ще бъде безостатъчно използваем

"Сънищата може би са нещо като психическо окисляване. И всяка сутрин мазният парцал на бодърстването ни прочиства от него. Но така или иначе, рано или късно, напълно ръждясваме и губим гъвкавостта, проводимостта и отчетливостта си. Изкуфяваме или полудяваме. Или просто угасваме. Ако търкахме по-енергично с парцала, може би това нямаше да се случи. Ето защо посланието на дзен - монасите винаги е било: „Събуди се!"

ако и утре сутринта ме разплаче в трамвая, ще си я чета само у дома