Slavena

“Tоварски го бях разбрал още от първите думи. Познавах добре aфазията на Вернике. Един приятел се беше разбил със самолета си и вече две години дърдореше така. Когато е засегната една част от мозъка, човек губи дар слово. Думите се оформят и излизат както им дойде. Знае какво мисли, но не знае какво говори. Обърканите думи флиртуват помежду си както им хареса. На човек му трябва малко време, за да го осъзнае. Защото мисълта е недокосната, ясна и нормална, но не успява да се формира чрез установените фонеми, това е всичко. Думите се трошат, деформират се, усукват се, обръщат се наопаки, взривяват изречението, не знаят вече нищо и се получава каквото дойде (…) Най-сетне езикът да се освободи от мисълта. Да се издърдорят още сто милиона думи. А това естествено е придружено от логорея. Човек не може да спре да бърбори, защото всички спирачки са разрушени и няма никакъв контрол.

"Дидия бичкам". Волята му блуждаеше около "Лидия обичам те" и не успяваше да се захване.”
― Romain Gary

“В гърдите ми беше заседнало голямо парче копнеж.”
― Tatjana Gromača, Crnac

“Вика (ми): "Ти като мълчиш си абсолютно фасцинираща". Не ми казва човешки, че съм цапната в устата, знам си го, а: "Не понасям словесните ти ерупции"

*

Пусни при теб клюката, че ще раждам инвитро, близнаци. Пусни я на десетия етаж да видим - как ще се обогати, докато слезе долу при теб. Как на кого? на тия дето лежат, гледат телевизия и чакат да умрат. Знам, че ще се обидят, но ти ги успокой, че не са само те. Човечеството прави същото – дреме локално и оглупява глобално.

*

Биеха се на дуели за мен, с юмруци. имаше двама, бях ги влюбила синхронно.

*

Моето не става за разправяне, пред никого не става. Аз се изповядвам на отец Диктофон … да се каже, но да не се знае.

/"Бясна, кривогледа и лакома", монодрама/”
― Боян Папазов , Бая си на бълхите

“Понякога животът ми очи отваря в мрака
и ме обзема чувството, че множества кръстосват улиците,
а аз стоя невидим и ги наблюдавам
как сляпо и тревожно търсят чудо.

Така детето се унася в сън - уплашено
от прокънтяващите стъпки на сърцето
далеч, далеч, догдето утрото не пъхне лъч в ключалката,
за да отвори дверите на мрака.”
― Tomas Tranströmer