Slavena

“По всички преценки – и днешните, и вчерашните, не беше красива жена, но беше топла – бяла и мека като царицата на термитите. Обитаваше мястото, наречено “Трите вятъра” - там, където проходът се разширява и пътниците разпрягат колите си, опъват с пукот крайниците си и търсят къде да преспят и да се нахранят. Имаше един вятър от високото, който идваше винаги разярен, но бързо си отиваше, и един постоянстващ, ниско, по посоката на пътя, който свиреше с ледена пищялка в костите, и още един малък лисичи вятър с опашка от чeрвеникава прах, който крадеше кърпите и каквото имаше на хартия написано и се криеше в дупките на скалите. Та от тях идваше названието. Беше тъжно място, изкарваше на повърхността всяка тъга, попиваше тъгата като гъба. Зад отвесните склонове слънцето изгряваше късно и залязваше рано и дните бяха кратки и равни по големина през цялата година. И може би затова го избра Неделя, заради достатъчните нощи.

Не се научи да притежава и не вземаше пари. Обичаше мъниста и всякакви стъклени топчета и им се радваше винаги, защото приличаха на чисти очи, без бъдеще. Имаше една стомна, в която слагаше мънистата, и една възглавница, бродирана с червени кръстове, която пълнеше с косите си. Времето минаваше и отрязаните коси ставаха все повече и все по-леко се спеше върху възглавницата. Сутрин намираше на нея винаги ново лице, още гладко от съня и огромно поради близостта. Поемаше го между дланите си и го разглеждаше, всеки път изненадана от скъпоценността му. И често плачеше над любовниците си като над мъртви, защото толкова бяха красиви лицата им и толкова бездарни съдбите им.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката