Slavena

“Вика (ми): "Ти като мълчиш си абсолютно фасцинираща". Не ми казва човешки, че съм цапната в устата, знам си го, а: "Не понасям словесните ти ерупции"

*

Пусни при теб клюката, че ще раждам инвитро, близнаци. Пусни я на десетия етаж да видим - как ще се обогати, докато слезе долу при теб. Как на кого? на тия дето лежат, гледат телевизия и чакат да умрат. Знам, че ще се обидят, но ти ги успокой, че не са само те. Човечеството прави същото – дреме локално и оглупява глобално.

*

Биеха се на дуели за мен, с юмруци. имаше двама, бях ги влюбила синхронно.

*

Моето не става за разправяне, пред никого не става. Аз се изповядвам на отец Диктофон … да се каже, но да не се знае.

/"Бясна, кривогледа и лакома", монодрама/”
― Боян Папазов , Бая си на бълхите

“По всички преценки – и днешните, и вчерашните, не беше красива жена, но беше топла – бяла и мека като царицата на термитите. Обитаваше мястото, наречено “Трите вятъра” - там, където проходът се разширява и пътниците разпрягат колите си, опъват с пукот крайниците си и търсят къде да преспят и да се нахранят. Имаше един вятър от високото, който идваше винаги разярен, но бързо си отиваше, и един постоянстващ, ниско, по посоката на пътя, който свиреше с ледена пищялка в костите, и още един малък лисичи вятър с опашка от чeрвеникава прах, който крадеше кърпите и каквото имаше на хартия написано и се криеше в дупките на скалите. Та от тях идваше названието. Беше тъжно място, изкарваше на повърхността всяка тъга, попиваше тъгата като гъба. Зад отвесните склонове слънцето изгряваше късно и залязваше рано и дните бяха кратки и равни по големина през цялата година. И може би затова го избра Неделя, заради достатъчните нощи.

Не се научи да притежава и не вземаше пари. Обичаше мъниста и всякакви стъклени топчета и им се радваше винаги, защото приличаха на чисти очи, без бъдеще. Имаше една стомна, в която слагаше мънистата, и една възглавница, бродирана с червени кръстове, която пълнеше с косите си. Времето минаваше и отрязаните коси ставаха все повече и все по-леко се спеше върху възглавницата. Сутрин намираше на нея винаги ново лице, още гладко от съня и огромно поради близостта. Поемаше го между дланите си и го разглеждаше, всеки път изненадана от скъпоценността му. И често плачеше над любовниците си като над мъртви, защото толкова бяха красиви лицата им и толкова бездарни съдбите им.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Веднъж чух как моят завеждащ-отдел казва на един колега: „Този човек е празен отвътре“. Не се подвоумих, грабнах снимката на Голям Гальовник, която винаги нося в портфейла си, заедно с доказателствата за съществуването си - документи за самоличност, застраховка срещу всякакви рискове, и показах на моя завеждащ-отдел, че съм „пълен отвътре“.
— Мога ли да ви попитам - каза той - защо си взехте питон, а не някакво по-обичливо животно?
— Питоните са много обичливи. По природа лесно се привързват. Увиват се
— Само затова ли?
— Никой не го искаше.”
― Romain Gary, Голям гальовник / Животът пред теб

“I bear the wounds of all the battles I avoided.”
― Fernando Pessoa