Slavena

“По всички преценки – и днешните, и вчерашните, не беше красива жена, но беше топла – бяла и мека като царицата на термитите. Обитаваше мястото, наречено “Трите вятъра” - там, където проходът се разширява и пътниците разпрягат колите си, опъват с пукот крайниците си и търсят къде да преспят и да се нахранят. Имаше един вятър от високото, който идваше винаги разярен, но бързо си отиваше, и един постоянстващ, ниско, по посоката на пътя, който свиреше с ледена пищялка в костите, и още един малък лисичи вятър с опашка от чeрвеникава прах, който крадеше кърпите и каквото имаше на хартия написано и се криеше в дупките на скалите. Та от тях идваше названието. Беше тъжно място, изкарваше на повърхността всяка тъга, попиваше тъгата като гъба. Зад отвесните склонове слънцето изгряваше късно и залязваше рано и дните бяха кратки и равни по големина през цялата година. И може би затова го избра Неделя, заради достатъчните нощи.

Не се научи да притежава и не вземаше пари. Обичаше мъниста и всякакви стъклени топчета и им се радваше винаги, защото приличаха на чисти очи, без бъдеще. Имаше една стомна, в която слагаше мънистата, и една възглавница, бродирана с червени кръстове, която пълнеше с косите си. Времето минаваше и отрязаните коси ставаха все повече и все по-леко се спеше върху възглавницата. Сутрин намираше на нея винаги ново лице, още гладко от съня и огромно поради близостта. Поемаше го между дланите си и го разглеждаше, всеки път изненадана от скъпоценността му. И често плачеше над любовниците си като над мъртви, защото толкова бяха красиви лицата им и толкова бездарни съдбите им.”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Estragon: We always find something, eh Didi, to give us the impression we exist?

Vladimir: Yes, yes, we're magicians.”
― Samuel Beckett, Waiting for Godot

“I bear the wounds of all the battles I avoided.”
― Fernando Pessoa

“Some people turn sad awfully young. No special reason, it seems, but they seem almost to be born that way. They bruise easier, tire faster, cry quicker, remember longer and, as I say, get sadder younger than anyone else in the world. I know, for I'm one of them.”
― Ray Bradbury, Dandelion Wine