Slavena

“Tоварски го бях разбрал още от първите думи. Познавах добре aфазията на Вернике. Един приятел се беше разбил със самолета си и вече две години дърдореше така. Когато е засегната една част от мозъка, човек губи дар слово. Думите се оформят и излизат както им дойде. Знае какво мисли, но не знае какво говори. Обърканите думи флиртуват помежду си както им хареса. На човек му трябва малко време, за да го осъзнае. Защото мисълта е недокосната, ясна и нормална, но не успява да се формира чрез установените фонеми, това е всичко. Думите се трошат, деформират се, усукват се, обръщат се наопаки, взривяват изречението, не знаят вече нищо и се получава каквото дойде (…) Най-сетне езикът да се освободи от мисълта. Да се издърдорят още сто милиона думи. А това естествено е придружено от логорея. Човек не може да спре да бърбори, защото всички спирачки са разрушени и няма никакъв контрол.

"Дидия бичкам". Волята му блуждаеше около "Лидия обичам те" и не успяваше да се захване.”
― Romain Gary

“The feelings that hurt most, the emotions that sting most, are those that are absurd - The longing for impossible things, precisely because they are impossible; nostalgia for what never was; the desire for what could have been; regret over not being someone else; dissatisfaction with the world’s existence. All these half-tones of the soul’s consciousness create in us a painful landscape, an eternal sunset of what we are.”
― Fernando Pessoa

“Понякога животът ми очи отваря в мрака
и ме обзема чувството, че множества кръстосват улиците,
а аз стоя невидим и ги наблюдавам
как сляпо и тревожно търсят чудо.

Така детето се унася в сън - уплашено
от прокънтяващите стъпки на сърцето
далеч, далеч, догдето утрото не пъхне лъч в ключалката,
за да отвори дверите на мрака.”
― Tomas Tranströmer

“В гърдите ми беше заседнало голямо парче копнеж.”
― Tatjana Gromača, Crnac