Революция на обречените Quotes

“„Бяхме сами – аз и брат ми. Наричаше ме Никсън, не помня от къде го измисли. Беше с пет години по-голям от мен. Моят единствен роднина. Родителите ни са починали когато сме били малки, аз съм бил на три, Наско на осем от тогава с брат ми се грижехме сами за себе си. Той ме отгледа. Още помня как се местехме от един приют в друг, но винаги бяхме заедно. Двамата братя. Единственото, което ни остана от родителите ни бе фамилията. Просто съчетание от букви. Няма лица, няма спомени. Само букви. Що за родители биха постъпили така, да оставят децата си сами?”
― Йордан Лозанов, Революция на обречените

“„Драсваше клечката и се взираше в хипнотизиращото пламъче. Прокарваше пръсти покрай него, някой път се опарваше, но в повечето случай успяваше да опитоми пламъкът. Да го подчини. Да го създаде и унищожи. Истинската власт на съвременният Прометей. Власт, която го опияняваше. Съзнаваше, макар и бегло, че всъщност не владее стихията, просто успява да я подчини в този ѝ минимален размер. Това му позволяваше да се чувства истински, да се чувства жив и значим. Даваше му топлина, която му липсваше. „”
― Йордан Лозанов, Революция на обречените

“„Кафяви очи се взират в други кафяви очи. Те лежат, вплели голите си тела а ноемврийският вятър събаря снега от голите клони пред хижата. Горещият ѝ дъх гали кожата му. Вплели пръсти, вплели тела, влели сърцата си, те лежат пред камината загледани в хипнотизиращият огън. Дървата пукат и огънят нежно гали лицата им.
- Това е нашата зима – казва младият мъж взирайки се в нейните кафяви очи.
- Да – тихо отвръща тя и го прегръща още по- силно. – Нашата зима.”
― Йордан Лозанов, Революция на обречените