Вдъхновение Quotes

“Младият мъж отговаря, че колкото за писане – не пише, няма такава насоченост, но би могъл да стане например… главен редактор.”
― Исак Бабел, Вдъхновение

“Отвън е паднал умрял кон, опънал петала към небето.
Вечерта е румена.
Улицата е мълчалива.
Между гладките сгради текат оранжеви струи топлина.”
― Исак Бабел, Вдъхновение

“Имало една жена, Ксения се казвала. В гърдите едра, в раменете заоблена, очите ѝ сини. Жена и половина. Де и за нас такава.

Мъжът ѝ загинал през войната. Три години живяла без мъж, слугувала в богаташка къща. Господата искали готвено три пъти на ден. Дърва изобщо не се палели – само въглища. От въглищата става жега непоносима, във въглищата тлеят огнени рози.

Три години жената готвела за господарите и се пазела от мъжете. Ама тези гърди топузи къде да ги дене, а? Хайде де!”
― Isaac Babel, Вдъхновение

“Вечеряме мълчаливо. Ядем много, обилно и дълго. Прозрачните очи на баба са неподвижни и накъде гледат – не знам.”
― Isaac Babel, Вдъхновение

“Баба се умълча. Самоварът свиреше. Комшийката не спираше да пее. Луната беше все така ослепителна. Мими завъртя опашка. Беше гладна.”
― Isaac Babel, Вдъхновение

“В мимолетната черупка, наречена човек, песента тече като водата на вечността. Тя отнася всичко и ражда всичко.”
― Isaac Babel, Вдъхновение

“На гарата

Това се случи преди две години на забравена от Бога гара близо до Пенза.

В ъгъла се беше събрала компания. Отидох при тях. Оказа се, че изпращат войник на фронта.

Един там, пиян, отметнал глава нагоре, свиреше на акордеон. Хълцащ младеж – занаятчия наглед, – с треперливо хилаво тяло, протегнал ръце към акордеониста, пошепна:

– Разтягай, Ваня…

После се отдръпна и обърнал гръб на останалите, съсредоточено капна одеколон в мръсната чаша с ханжа, китайска водка.

Бутилката с мътната течност обикаляше от ръка на ръка. Всички бяха пияни. Бащата на войника седеше на пода отстрани, блед и мълчалив. Братът на войника непрестанно повръщаше. Той се свлече, захлупи лице в бълвоча си и в този вид заспа.

Дойде влакът. Време беше за сбогуване. Бащата на войника не искаше да става – нито да отвори очи, нито да се надигне.

– Ставай, Семьонич – каза занаятчията. – Благослови сина си.

Старецът не отговори. Взеха да го будят. Копчето на кожената му шапка висеше. Приближи се стражарят.

– Тъпанари – рече той, – човекът мъртъв, те го бутат.

Излезе вярно – заспал и умрял. Войникът се огледа сащисан. Акордеонът потрепваше в ръката му и от тръскането просвирваше.

– Виж ти – каза той, – виж ти… – и допълни, подавайки акордеона: – Акордеонът е за Петка.

На перона излезе началникът на гарата.

– Веселби… – измърмори той – намерили къде да се сбират… Прохор, кучи сине, дай втори…

С големия железен ключ от гаровия клозет стражарят два пъти удари камбаната (езикът на камбаната отдавна беше изскубнат).

– Вземи си сбогом с баща си – казаха на войника, – стоиш като пукал.

Войникът се наведе, целуна бащината мъртва ръка, прекръсти се и тъпо тръгна към вагона. А брат му – той остана да спи в повръщнята си.

Откараха стареца. Хората започнаха да се разотиват.

– На ти трезвост – обади се старчокът търговец до мен, – мрат като мухи кучите му синове…

– Не, братко, трезвост, умряла работа… – твърдо каза брадат селянин, който се приближи до нас. – Народът ни е народ пияница. Мътно око му трябва…

– Какво? – недочу търговецът.

– Гледай – отговори селянинът и с ръка посочи към полето, черно и безкрайно.

– И?

– И нищо. Тоз мъток виждаш ли го? Ей такова око му трябва и на народа – мътно.

(1918)”
― Исак Бабел, Вдъхновение