Вдъхновение Quotes
Вдъхновение
by
Isaac Babel16 ratings, 4.06 average rating, 5 reviews
Вдъхновение Quotes
Showing 1-7 of 7
“Младият мъж отговаря, че колкото за писане – не пише, няма такава насоченост, но би могъл да стане например… главен редактор.”
― Вдъхновение
― Вдъхновение
“Отвън е паднал умрял кон, опънал петала към небето.
Вечерта е румена.
Улицата е мълчалива.
Между гладките сгради текат оранжеви струи топлина.”
― Вдъхновение
Вечерта е румена.
Улицата е мълчалива.
Между гладките сгради текат оранжеви струи топлина.”
― Вдъхновение
“Имало една жена, Ксения се казвала. В гърдите едра, в раменете заоблена, очите ѝ сини. Жена и половина. Де и за нас такава.
Мъжът ѝ загинал през войната. Три години живяла без мъж, слугувала в богаташка къща. Господата искали готвено три пъти на ден. Дърва изобщо не се палели – само въглища. От въглищата става жега непоносима, във въглищата тлеят огнени рози.
Три години жената готвела за господарите и се пазела от мъжете. Ама тези гърди топузи къде да ги дене, а? Хайде де!”
― Вдъхновение
Мъжът ѝ загинал през войната. Три години живяла без мъж, слугувала в богаташка къща. Господата искали готвено три пъти на ден. Дърва изобщо не се палели – само въглища. От въглищата става жега непоносима, във въглищата тлеят огнени рози.
Три години жената готвела за господарите и се пазела от мъжете. Ама тези гърди топузи къде да ги дене, а? Хайде де!”
― Вдъхновение
“Вечеряме мълчаливо. Ядем много, обилно и дълго. Прозрачните очи на баба са неподвижни и накъде гледат – не знам.”
― Вдъхновение
― Вдъхновение
“Баба се умълча. Самоварът свиреше. Комшийката не спираше да пее. Луната беше все така ослепителна. Мими завъртя опашка. Беше гладна.”
― Вдъхновение
― Вдъхновение
“В мимолетната черупка, наречена човек, песента тече като водата на вечността. Тя отнася всичко и ражда всичко.”
― Вдъхновение
― Вдъхновение
“На гарата
Това се случи преди две години на забравена от Бога гара близо до Пенза.
В ъгъла се беше събрала компания. Отидох при тях. Оказа се, че изпращат войник на фронта.
Един там, пиян, отметнал глава нагоре, свиреше на акордеон. Хълцащ младеж – занаятчия наглед, – с треперливо хилаво тяло, протегнал ръце към акордеониста, пошепна:
– Разтягай, Ваня…
После се отдръпна и обърнал гръб на останалите, съсредоточено капна одеколон в мръсната чаша с ханжа, китайска водка.
Бутилката с мътната течност обикаляше от ръка на ръка. Всички бяха пияни. Бащата на войника седеше на пода отстрани, блед и мълчалив. Братът на войника непрестанно повръщаше. Той се свлече, захлупи лице в бълвоча си и в този вид заспа.
Дойде влакът. Време беше за сбогуване. Бащата на войника не искаше да става – нито да отвори очи, нито да се надигне.
– Ставай, Семьонич – каза занаятчията. – Благослови сина си.
Старецът не отговори. Взеха да го будят. Копчето на кожената му шапка висеше. Приближи се стражарят.
– Тъпанари – рече той, – човекът мъртъв, те го бутат.
Излезе вярно – заспал и умрял. Войникът се огледа сащисан. Акордеонът потрепваше в ръката му и от тръскането просвирваше.
– Виж ти – каза той, – виж ти… – и допълни, подавайки акордеона: – Акордеонът е за Петка.
На перона излезе началникът на гарата.
– Веселби… – измърмори той – намерили къде да се сбират… Прохор, кучи сине, дай втори…
С големия железен ключ от гаровия клозет стражарят два пъти удари камбаната (езикът на камбаната отдавна беше изскубнат).
– Вземи си сбогом с баща си – казаха на войника, – стоиш като пукал.
Войникът се наведе, целуна бащината мъртва ръка, прекръсти се и тъпо тръгна към вагона. А брат му – той остана да спи в повръщнята си.
Откараха стареца. Хората започнаха да се разотиват.
– На ти трезвост – обади се старчокът търговец до мен, – мрат като мухи кучите му синове…
– Не, братко, трезвост, умряла работа… – твърдо каза брадат селянин, който се приближи до нас. – Народът ни е народ пияница. Мътно око му трябва…
– Какво? – недочу търговецът.
– Гледай – отговори селянинът и с ръка посочи към полето, черно и безкрайно.
– И?
– И нищо. Тоз мъток виждаш ли го? Ей такова око му трябва и на народа – мътно.
(1918)”
― Вдъхновение
Това се случи преди две години на забравена от Бога гара близо до Пенза.
В ъгъла се беше събрала компания. Отидох при тях. Оказа се, че изпращат войник на фронта.
Един там, пиян, отметнал глава нагоре, свиреше на акордеон. Хълцащ младеж – занаятчия наглед, – с треперливо хилаво тяло, протегнал ръце към акордеониста, пошепна:
– Разтягай, Ваня…
После се отдръпна и обърнал гръб на останалите, съсредоточено капна одеколон в мръсната чаша с ханжа, китайска водка.
Бутилката с мътната течност обикаляше от ръка на ръка. Всички бяха пияни. Бащата на войника седеше на пода отстрани, блед и мълчалив. Братът на войника непрестанно повръщаше. Той се свлече, захлупи лице в бълвоча си и в този вид заспа.
Дойде влакът. Време беше за сбогуване. Бащата на войника не искаше да става – нито да отвори очи, нито да се надигне.
– Ставай, Семьонич – каза занаятчията. – Благослови сина си.
Старецът не отговори. Взеха да го будят. Копчето на кожената му шапка висеше. Приближи се стражарят.
– Тъпанари – рече той, – човекът мъртъв, те го бутат.
Излезе вярно – заспал и умрял. Войникът се огледа сащисан. Акордеонът потрепваше в ръката му и от тръскането просвирваше.
– Виж ти – каза той, – виж ти… – и допълни, подавайки акордеона: – Акордеонът е за Петка.
На перона излезе началникът на гарата.
– Веселби… – измърмори той – намерили къде да се сбират… Прохор, кучи сине, дай втори…
С големия железен ключ от гаровия клозет стражарят два пъти удари камбаната (езикът на камбаната отдавна беше изскубнат).
– Вземи си сбогом с баща си – казаха на войника, – стоиш като пукал.
Войникът се наведе, целуна бащината мъртва ръка, прекръсти се и тъпо тръгна към вагона. А брат му – той остана да спи в повръщнята си.
Откараха стареца. Хората започнаха да се разотиват.
– На ти трезвост – обади се старчокът търговец до мен, – мрат като мухи кучите му синове…
– Не, братко, трезвост, умряла работа… – твърдо каза брадат селянин, който се приближи до нас. – Народът ни е народ пияница. Мътно око му трябва…
– Какво? – недочу търговецът.
– Гледай – отговори селянинът и с ръка посочи към полето, черно и безкрайно.
– И?
– И нищо. Тоз мъток виждаш ли го? Ей такова око му трябва и на народа – мътно.
(1918)”
― Вдъхновение
