Върхове и хора Quotes

“Тук всичко е несигурно и зависимо, затова и не смея да използвам крайни определения. Често по време на изкачване, а и в живота се улавям да мисля за нещо с неоправдана убеденост. Тогава със смирението на грешника се поправям в себе си. Правя го от уважение към съдбата и случайността, към шанса и човешката надежда. Понякога мисля, че не съм коректен, защото мисля едно, а правя друго. Но по-добре да прехвърлям "чертата" с действията, отколкото с мислите си. Опасно е да си убеден силно в нещо, много вероятно напълно погрешно... По-добре ми е да съм подозрителен, за да не бъда изненадан от невероятните превратности на случая. Колкото до вярата, тя е различна от убеждението... Тя ни трябва дори когато е сляпа и глуха... Когато е неродена или мъртва. Вярата ни трябва, защото сме човеци... И колкото по-подозрителен ставам, толкова повече вярвам и се надявам в пътя ни нагоре към синевата на утрото.”
― Людмил Янков, Върхове и хора

“Един добър приятел ми рече: "Абе, Людма, открих... Ти така се спасяваш от хората..." Но не е това! Може би бягам от онези човеци, които ласкаят в очите, потупват по рамото, а след теб слагат крак на всяка дръзка идея.
Или още по-лошо: с пълното си безразличие осъждат преди раждането всеки нов стремеж и порив излязъл от рамките на шаблона и приетите някога истини... Те няма да излязат открито срещу теб с категорично "да" или "не". Изискани и префинени, тези дребни души все още се срещат, за да убиват днешния ден с некомпетентната и фалшива инициативност... "Като не можеш на един човек да помогнеш, поне зло не му прави!" Така казват старите хора и това е истината... Да, Планината. Там отношенията между човеците се избистрят като планински извор. Сядаш до него, погледнеш как буковата шума или гранитната цепнатина сълзи чиста до болка вода и с тебе става чудо: самият ставаш прозрачен и на душата и тялото олеква, поемаш по своя път открит и истински.”
― Людмил Янков, Върхове и хора

“Нищо не би струвал Върхът без Стената - без трудностите и усилията, без риска и опасността. Затова всеки се стреми към Стената, а не към удобните пътища и степента на трудност е единствената ценностна скала. Затова и заветната цел е да минеш там, където другите не са успели или откъдето никой още не е посмял... Стената преобръща ценностните ни критерии, раздира условностите, зачерква житейските ни шаблони, създадени за удобство и леснина. В живота тъй често се стремим към утъпканите пътища, тъй ловко лавираме между трудностите по пътя си към целта. Точно обратното важи по неписаните закони на Стената: "Тук започна да става трудно... значи хубаво". На Стената успехът се измерва не като в живота - със степента на постигнатото, а единствено със степента на преодоляното, на надмогнатото от човека.”
― Людмил Янков , Върхове и хора

“Приятелите ни изпратиха с надежда и открити сърца. Други - с упрека: "Къде тръгнахте пак?"
"Бягам - казвам на тези, "другите", - в планината бягам от потупванията по рамото и обещанията: "Ще стане, разбира се, по-натам...", от хората, дето убиват идеите от височината на своята позиция... Там, "горе", нещата са много по-ясни: има вятър в лицето, пропасти пред очите, върхове пред сърцето. Друго не ни е нужно, за да живеем истински... Затова и бягам по-често насън и рядко в действителния свят за съжаление... може би”
― Людмил Янков, Върхове и хора

“Попитаха ме дали се страхувам...
Винаги съм изпитвал страх.
Мисля, че всеки човек изпитва "своя" страх. Може би алпинистите свикват с него, приемат и мисълта, че могат да загинат някой ден. Техният риск и страх са по човешки отмерени и преценени, а не са едно безумно втурване срещу опасностите. И все пак заради какво? На каква цена? Само покоряването на върховете..? Та те въобще не могат да се покорят, а само ни позволяват понякога великодушно да отнесем от тях частица твърдост и надежда за дните ни. Може би заради самата борба? Да докажем себе си. Да воюваме за съдбата си до самата смърт...
"Живей, докато умреш" - беше написал някой.
Да, но как..? Животът ни затрупва всеки ден с хилядите си проблеми. Как да отличим голямото от малкото? И как да прескочим или пропълзим през безбройните лепкави нишки, които омотават отчайващо краткото ни съществуване? Да изживеем себе си. Дали ще успеем..?
Ето тук е страхът.
Не от смъртта, а от "вярната посока".”
― Людмил Янков, Върхове и хора