“....наше село май таквоз че да е - дека верата не е баш Вера, господа не е баш Господ. А человеко секогиш си е человек - живинка. С вера и без вера, с господ и без господ. Но триж е по-нефелен от другите живинки, оти сам си е турил дуваре на душата. Те такива - чест, господ, род, замя...Верва си, дека вардат зло да не се сурне навътре, а они запират доброто да не рипне навънка. И е пусто и вънка, и вътре. И Вельо, колко и голем и суров да го видиш - мънечък е! Сред дуваре е живил, на сенка е расъл. Он си мисли, че е голем муж, оти своя плът къса и на внуците я даье за едната си намочана чест. Големио муж, сърцатио муж Никодиме, нема чест, нема бог, нема вера, нема земя, нема род, дека да са по-големи от него си. Айде попе, ела по мене да те водим у нас, да ти сипем една топла чорбица, че тука на страшно мирише, на молитва!....”