Vanya > Vanya's Quotes

“...самотните вечери на мъжа могат да бъдат приспани в женски устни...”
― Radostina A. Angelova, Виенски апартамент

“Когато отпиваше тъмната течност, мъжът разбираше, че жаждата на жената до него е попила много сол, затова и виното го хващаше.”
― Radostina A. Angelova, Виенски апартамент

“Има две неща, които смъртният човек не бива да узнава: колко дни ще живее и колко пъти ще обича. Защото, ако знае, че са много, ще прахосва и двете като неочакван сън по клепките. И нито ще им се наслади, нито ще си вземе поуките от тях. Ако пък човекът знае, че дните или любовите му са малко, душата му се обръща на киселец: хем люти, хем киселее и всеки я стъпква в тревата, без да знае колко вкусна е всъщност чорбата от нея.
А и - добави най-накрая луната - и светът , както лятото, се преобръща изневиделица. Ако предсказаното в неродената земя се обърка?
Виж, ако дните на човека са повече, той ще умре само защото е повярвал, че са толкова, колкото е предсказано. Защото вече си е казал, че трябва да го стори. От този път връщане няма - и да оцелее душата, тялото умира.
Ако пък любовите са повече от предсказаното - човекът не вижда онези, които му идват отгоре. И да спрат на пътя му като бездомно кутре, не им вярва, защото вярва повече на предсказанията, отколкото на очите и сърцето си.
А когато човек подритне с крак жива любов, тогава и тялото, и душата му умират.”
― Radostina A. Angelova, Виенски апартамент

“The human heart has a way of making itself large again even after it's been broken into a million pieces.”
― Robert James Waller, The Bridges of Madison County

“There is a crack in everything.
That's how the light gets in.”
― Leonard Cohen, Selected Poems, 1956-1968

“Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -
мене как ще спреш?”
― Елисавета Багряна

“Не те измести никой - Елисавета Багряна

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.”
― Elisaveta Bagriana, Живота, който исках да бъде поема

“Тече хубава, чиста вода от извора. По двама на година се навеждат да пият от нея. На изворът му е все едно дали са двама, или е един, или нито един. Изворът носи отговорност за чистотата на водата си, но от дърветата падат клони, идват хора и хвърлят боклуци в него, как сам да се почисти. Онези, които идват да пият, онези двама, един от тях ще се наведе и ще махне от него две клонки, ще махне боровите иглички, ще го почисти, но колко ще го почисти този един. Тече чист изворът, и ако онези, които се навеждат да пият вода от него, не го чистят,ще се замърси. Но колко ще са те, един или двама. Сам се чисти изворът, и сам отива при жадните, и жадните отиват при него.”
― Ивайло Добрев

“But we are alone, darling child, terribly, isolated each from the other; so fierce is the world's ridicule we cannot speak or show our tenderness; for us, death is stronger than life, it pulls like a wind through the dark, all our cries burlesqued in joyless laughter; and with the garbage of loneliness stuffed down us until our guts burst bleeding green, we go screaming round the world, dying in our rented rooms, nightmare hotels, eternal homes of the transient heart.”
― Truman Capote, Other Voices, Other Rooms

“Някога можех да бъда във всичко,да бъда всичко.Сега,в бездарието на зрелите си години исках да събера всичко при себе си,като малка компенсация за онова,което изгубих".”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Развивам особена памет за тези места без памет, хотелите. Идеалната хотелска стая е преди всичко изтриване на паметта. Леглото да забрави предишното тяло, да се постеле нов чаршаф, да се изпъне, банята да се изчисти до блясък. Всяка следа от предишно човешко присъствие - косъм на чаршафа, бледо петно от червило по възглавницата, е провал. Асептична е само забравата.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Старостта е свикване.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“За щастие нещата, които ме занимават, нямат тегло.
Миналото, тъгата и литературата - само тези три безтегловни кита ме интересуват.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Във вестниците, които обработвах преди време пишеше, че unfriend е думата на 2009 ...Разприятелявам се ... С времето приятелите изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително ... Спират да звънят. Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Сбогуване.
Нова квартира.
Нови сбогувания.
Студентски премествания.
Преместване след развода.
Местене в други държави.
Връщане.
Нова квартира.
Целият живот може да бъде разказан като каталог на преместванията.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Ако човек положи известни усилия да изглежда нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде такъв, какъвто иска да е.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо, освен живота, в цялата му пълнота.”
― Georgi Gospodinov, Физика на тъгата

“Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.

Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от "изходи" обърква.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“I am here to live out loud.”
― Emila Zola

“Ана казваше, че разговорът е само за двама. Че когато има свидетели престава да е разговор и става театър.”
― Яна Букова, К като всичко

“Беше една сутрин с ниски каменни облаци, хладна, все едно някой беше отворил една скоба и беше сложил парче есен в лятото ...”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Цялото ми детство мина една глава по-ниско от твоето, пълно с преотстъпени играчки, с винаги по-голямото парче от разделения сладкиш, с неизменно спечелени игри, тази твоя изтощителна обич, методична, смазваща ...”
― Яна Букова, Пътуване по посока на сянката

“Там, където с въображение не се достига,
се отива със просто вървене.
И най-пъстрият сън, и най-странната книга
не са по-хубави
от нещата обикновени.

Хляб за гърлото, билки за раните
зреят могъщо и светло в земята.
Защото тя е, която храни
корените на чудесата.”
― Иван Цанев, Седмица

“Щом службата вечерна върви към своя залез,
сто сини минзухара кандилата си палят.

из "Есенна църква”
― Николай Милчев, Тънък дъжд

“Вит

Върви пред мен най-витата река
и все ме вика с белите си пръсти.
Не помня друга, по-добра ръка
освен на баба ми, преди да се прекръсти ...”
― Николай Милчев, Висока лоза

“Колко кутии
зелен тебешир
трябват за двора,
потънал в чемшир?
...
Дворът е хубав,
защото пътека
води направо
в къщата мека.
Тя се разтапя
от радост и тича ...
Господи, всичко
на мама прилича!”
― Николай Милчев, Мокра светлина

“Светлина

Мъничка ваза с една пшеничка.
Вечерна стая ... Това е всичко.

И без светулки, и без поети
въздухът ляга, покълва и свети.”
― Николай Милчев, Само рисунки

“ЛЮБОВНО

Мирише непростимо на цветя.
И непростимо никъде те няма.
Не ми се диша. Никаква пчела.
И никаква раздяла по-голяма.

Ако те видя, ще е може би.
А може би е само част от нищо.
Мирише непростимо на върби,
които като всичко са излишни.”
― Николай Милчев

“Гледаше към него и се смееше. Гледаше я и той, без да откъсва очи от нея, и тихо блаженство го изпълваше отвътре, някаква радост ликуваща, не бе изпитвал това никога, към никоя жена досега, нещо непознато, което го размекваше и го правеше непознат за самия себе си. Магьосана жена. Страшна жена... Гледаш отстрани - прилича на всяка друга. Даже по-грозна от всяка друга. По-проста и по-нищо от всяка друга. А усещаш - по-друга е от всяка друга, нещо в нея не прилича на никоя друга. Кое е това нещо, особеното, само нейното, най-нейното нейно, най-тайното, което го теглеше така необуздано, така безволево към нея като към пропаст? Кое точно, кое? Той не знаеше. Знаеше: като надзърне в пропаст, най-напред му се иска да скочи в нея. После се дърпа назад. А тук не се дърпа. Тук се бута в бездната сляпо и не гледа нищо, и не иска да мисли за нищо...
Проклета жена. По-настрана от тая жена, по-настрана.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“My course is set for an uncharted sea.”
― Dante Alighieri