“Гледаше към него и се смееше. Гледаше я и той, без да откъсва очи от нея, и тихо блаженство го изпълваше отвътре, някаква радост ликуваща, не бе изпитвал това никога, към никоя жена досега, нещо непознато, което го размекваше и го правеше непознат за самия себе си. Магьосана жена. Страшна жена... Гледаш отстрани - прилича на всяка друга. Даже по-грозна от всяка друга. По-проста и по-нищо от всяка друга. А усещаш - по-друга е от всяка друга, нещо в нея не прилича на никоя друга. Кое е това нещо, особеното, само нейното, най-нейното нейно, най-тайното, което го теглеше така необуздано, така безволево към нея като към пропаст? Кое точно, кое? Той не знаеше. Знаеше: като надзърне в пропаст, най-напред му се иска да скочи в нея. После се дърпа назад. А тук не се дърпа. Тук се бута в бездната сляпо и не гледа нищо, и не иска да мисли за нищо...
Проклета жена. По-настрана от тая жена, по-настрана.”