Dimitar Atanasov

“He suffered greatly from being shut up among all these people whose stupidity and absurdities wounded him all the more cruelly since, being ignorant of his love, incapable, had they known of it, of taking any interest, or of doing more than smile at it as at some childish joke, or deplore it as an act of insanity, they made it appear to him in the aspect of a subjective state which existed for himself alone, whose reality there was nothing external to confirm; he suffered overwhelmingly, to the point at which even the sound of the instruments made him want to cry, from having to prolong his exile in this place to which Odette would never come, in which no one, nothing was aware of her existence, from which she was entirely absent.”
― Marcel Proust, Swann’s Way

“Тъй мина близо година и по Димитровден, коги работата попривърши, намислиха кака да му пристане. Един ден, понеделник беше, тати отиде в града на скеля. Тръгнаха с мама, тя да остане в сестриното си село да извлачи малко вълна, та на връщане тати да я вземе. Кака ме прати да намеря Ганко и да му кажа, че вечерта ще му пристане. Тати и мама може да не се върнат, пък и да се върнат, уморени, рано ще заспят. Цял ден кръстосвах из село да срещна нейде Ганко и чак на мръкване го видях на кладенеца. Грабнах менците и хукнах нататък. Тичам, ама краката ми подсечени, сърцето ми стегнато на топ, ще се пръсне. Ей сега, думам си, ще се наговорим за пристанушата, кака ще си вземе бохчичката, дето сме я скрили от месец насам в плевника, ще отиде с него и Ганко няма да го има. Няма да го има и за мене живот няма да има… Нарекохме се с Ганко да чака кака в задната градина до бъзака. Ако пък мама и тати се върнат по туй време, да я чака, докато си легнат. Вързахме и двете кучета, да го не усетят и залаят. Като притъмня хубаво, кака рече: „Е, Маро, да се простим, какиното, че каквото Бог покаже нататък. На мама и тати от мене поклон стори, да не ми се сърдят, че думата им надве направих. На Ганко съм се врекла, в негови ръце оставям живота си.“ Тъй ми приказва кака и ме прегръща, пък аз си мисля що не я тръшне болест ей сегичка, да падне и да не стане, че ако Ганко не е на мене, да не е и на нея. Тежък грях турих на сърцето си, родната си сестра поисках мъртва да видя. Мене да беше тръшнала болест, аз да бях паднала и да не стана!… Тогаз каруцата изтрополя и спря пред къщи. Калинко, Марийко, тука ли сте, викна тати, излезте да помогнете на майка си. Кака отърча навън при каруцата, а пък аз останах в стаята. Помаях се малко, дорде разпрегнат конете и пренесат туй-онуй в килера, и изтичах в плевника. Взех бохчичката, дето кака я беше скрила с малко чеизец, и право в градината при бъзака. Ганко ме хвана за ръка и хукнахме в тъмното. Покрай плетищата, покрай плетищата и у тях. Нека си легнат нашите, дума Ганко, на утрина ще те заведа при тях. Мушнахме се в тъмната сая и седнахме на сеното. Той радостен, радостен, на ръце ме взе и като дете ме гали. Калинко, Калинчице, ей че се взехме и никой не може да ни раздели! Ами ти, шепне ми, що мълчиш, не се ли радваш? Що си се стегнала тъй, отпусни се. Ако и да не сме още венчани, ний сме вече мъж и жена. А аз плача, плача, дъх не мога да си поема. Сърцето ми надве разкъсано, сега, думам си, трябва да му кажа коя съм, дорде не е станало късно, па каквото той реши. Ала не му казах… Ганко ме разпозна чак по видело. Нищо не ми продума, заведе ме при своите, честта ми от хорски срам опази. Трийсет години живяхме, десет деца му родих, лоша дума не ми каза, ала и сладка дума от него не чух. Не можа да обърне сърце към мене. Двете къщи съвсем се смразиха, у дома при мама и тати не стъпих, с кака ни се видяхме, ни се чухме. Ожени се в далечно село и там си остана. Дойдоха и децата. Хубави и здрави, да им се ненагледаш, а щом подраснат, без болест залиняват и като свещици гаснат. Едно подир друго, едно подир друго. Останаха ми само Маринчо и Станка. Бог ме наказа, дето зачерних два живота, а над дечицата ми се смили и ги прибра, да не теглят греха на майка си. И Ганко залиня. Имаше-нямаше петдесет години, легна и не стана. На доктор не поиска да се покаже, не каза и какво го боли. Мълчешката живя горкият, мълчешката си издъхна. Същия ден дойде хабер от какиното село, че и тя починала. Не можах до гроба да я изпратя и прошка да й поискам. Божа поличба беше и туй, дето в един ден починаха Ганко и кака. Разделени живяха тука, а душите им ведно са били, та щом единият се въздигна нагоре, другият тръгна подир него. Там, пред Бога, още същия ден да се венчаят…”
― Ивайло Петров, Преди да се родя и след смъртта ми

“... I have dreams of you too, Mariam jo. I miss you. I miss the sound of your voice, your laughter. I miss reading to you, and all those times we fished together. Do you remember all those times we fished together? You were a good daughter, Mariam jo, and I cannot ever think of you without feeling shame and regret. Regret… When it comes to you, Mariam jo, I have oceans of it. I regret that I did not see you the day you came to Herat. I regret that I did not open the door and take you in. I regret that I did not make you a daughter to me, that I let you live in that place for all those years. And for what? Fear of losing face? Of staining my so-called good name? How little those things matter to me now after all the loss, all the terrible things I have seen in this cursed war. But now, of course, it is too late. Perhaps that is just punishment for those who have been heartless, to understand only when nothing can be undone. Now all I can do is say that you were a good daughter, Mariam jo, and that I never deserved you. Now all I can do is ask for your forgiveness. So forgive me, Mariam jo. Forgive me, forgive me. Forgive me...”
― Khaled Hosseini, A Thousand Splendid Suns

“It is in the nature of men to rise against the injustice of which they are the victims. When, therefore, plunder is organized by law, for the profit of those who perpetrate it, all the plundered classes tend, either by peaceful or revolutionary means, to enter in some way into the manufacturing of laws. These classes, according to the degree of enlightenment at which they have arrived, may propose to themselves two very different ends, when they thus attempt the attainment of their political rights; either they may wish to put an end to lawful plunder, or they may desire to take part in it.

Woe to the nation where this latter thought prevails amongst the masses, at the moment when they, in their turn, seize upon the legislative power!”
― Frédéric Bastiat, The Law