Sign in with Facebook
Илия Димитров
https://www.goodreads.com/iliyadimitrov
“i have wiped your face off my face
ripped your shadow off my shadow
levelled the hills in you
turned your plains into hills
set your seasons at odds within you
turned all the ends of the world from you
wrapped the path of my life around you
my impenetrable my impossible path
now you just try to find me”
― Selected Poems
ripped your shadow off my shadow
levelled the hills in you
turned your plains into hills
set your seasons at odds within you
turned all the ends of the world from you
wrapped the path of my life around you
my impenetrable my impossible path
now you just try to find me”
― Selected Poems
“Господи, не искам да я видя мъртва!
Лъжеше. Себе си не искаме да видим ний мъртви. Защото подлото наше въображение ни набутва в ковчега на мястото на мъртвеца, своя изострен нос виждаме ний между цветята, ако пък и в чертите на мъртвеца прозират нашите наследствени черти, познати ни от огледалото, тогава пътя ни препречва мисълта, от която бягаме цял живот: че няма къде да избягаме от смъртта; на всяко чуждо погребение ние репетираме своята смърт, с някаква сладостна печал си представяме как плачат край ковчега ни, няма човек, който да не си го е представял, но няма и човек, който да не си е задавал страшния въпрос, по-страшен от смъртта: а как ще умра? Изведнъж, без да разбереш, че умираш /както казва Цезар: важното е да умреш бързо!/, без да имаш време да се простиш със света и с никого, или ще умираш бавно, мъчително и унизително, осъзнавайки, че умираш, прощавайки се сърцераздирателно с всичко на тази планета - кое е по-добре?”
―
Лъжеше. Себе си не искаме да видим ний мъртви. Защото подлото наше въображение ни набутва в ковчега на мястото на мъртвеца, своя изострен нос виждаме ний между цветята, ако пък и в чертите на мъртвеца прозират нашите наследствени черти, познати ни от огледалото, тогава пътя ни препречва мисълта, от която бягаме цял живот: че няма къде да избягаме от смъртта; на всяко чуждо погребение ние репетираме своята смърт, с някаква сладостна печал си представяме как плачат край ковчега ни, няма човек, който да не си го е представял, но няма и човек, който да не си е задавал страшния въпрос, по-страшен от смъртта: а как ще умра? Изведнъж, без да разбереш, че умираш /както казва Цезар: важното е да умреш бързо!/, без да имаш време да се простиш със света и с никого, или ще умираш бавно, мъчително и унизително, осъзнавайки, че умираш, прощавайки се сърцераздирателно с всичко на тази планета - кое е по-добре?”
―
“И ти, завод, се мъчиш
пак отгоре
да трупаш дим и сажди
пласт след пласт.
Напразно! Ти ни учи да се борим –
ще снемем ние
слънцето при нас.
Завод, притиснал с мъка
толкоз хора
с осаждени от черен труд
лица,
едно сърце във тебе неуморно
пулсира с хиляди сърца.
"Завод”
― Моторни песни
пак отгоре
да трупаш дим и сажди
пласт след пласт.
Напразно! Ти ни учи да се борим –
ще снемем ние
слънцето при нас.
Завод, притиснал с мъка
толкоз хора
с осаждени от черен труд
лица,
едно сърце във тебе неуморно
пулсира с хиляди сърца.
"Завод”
― Моторни песни
“ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ...
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.
И толкова далечно - като теб.”
―
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.
И толкова далечно - като теб.”
―
Bulgaria reads
— 5693 members
— last activity 3 hours, 30 min ago
Група за дискутиране на книги на български език.
Илия’s 2025 Year in Books
Take a look at Илия’s Year in Books, including some fun facts about their reading.
654 books
|
201 friends
1,124 books
|
358 friends
661 books
|
245 friends
1,012 books
|
1,225 friends
721 books
|
135 friends
1,133 books
|
83 friends
1,259 books
|
129 friends
1,222 books
|
266 friends
More friends…
Polls voted on by Илия
Lists liked by Илия
