Валентина Димитрова

“Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където и да я побараш — жена и артисва!
… Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.”
― Николай Хайтов, Диви разкази

“- Слуша мен! Съжалява, де учил вас на добри стар занаят! Нищо вас не научил Георг Хених, много жално ми. Работи, кога нема нищо, кога сам, и стар, и болен. Кога знае - живот отива си - как работи майстор. Жал ми за вас! Учил, але не научил - занаят по-голем от най-големи майстор! Занаят най-велики на свет и майстор щастливо, защо работи... Нищо, че нема пара, нищо, че сам, стар, болен и гладен. Работи за занаят! Не знае цигулка каква е? - каже вас: - виола д`аморе! Каже се на булгарски: цигулка за любов! Защо цигулка голема! - Защо любов на майстор голема! Никой виола д`аморе не свири? - Не свири, защо забравило да обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”
― Виктор Пасков, Балада за Георг Хених

“— Ама ти наистина ли… вярно ли, че се надяваш круши от баира да ядеш?
— Ако е за круши, пълно е в градината! — рече той.
— Че тогава защо се препъваш и халосваш?
Той нищо не каза. Замълча. Та как да разправи, че по-сладко е от зрелите круши качването към върха? Че сладостта е в пътя! Какво е преживял из тоя път и прекарал той, докато е мъкнал крушите от стъпало на стъпало, към върха! Девет пъти се е хващал с вятъра за гушата и деветте пъти е надвивал — тоя есенен вятър резлив! Що блъскане даде той в крушата, жулене и стъргане!… Елите прореваха от страх, пропищяха габрите, но крушата не се стъписа: преди да дойде есента, тя, хитрушата, съблече листата си и накара тоя крамолник да блъска не в шума, а в голи пръти! Дървото да накараш да хитрува! — каква сладост има в това, не би могъл да усети оня, който познава на този свят само сладостта на шекера!”
― Николай Хайтов, Диви разкази

“Доведената започна да бърка в пазвата за пари, ама не намери. Уплаши се комай, че ги е загубила, затършува насам-натам и като се опитваше, смъкна й се покривалото и я откри… Такова нещо, агов, не се ражда под път и над път, а роди ли се — не е за хубаво. То не бе направено от кокал и месо, а от прясно мляко и трендафил. Едно издължено личице като на иконка, едни устинки — с пара разрязани, едни руси плитки, като ръката ми дебели, а очите — очите й не от тоя свят, а бисери, зачудени, сякаш в роса оплакнати. Сини ли, зелени ли бяха — не помня: да сме се гледали, докато преброиш до три, сетне пак се обибули и тръгна да излиза. Нито ми даде пари, нито й поисках.
Тръгна си, но преди да прескочи прага, кой дявол ме накара — повиках я. Не за лошо! Случвало ми се е да седя на нивата в лятна жега. От нийде вятър, нито облак, а току изведнъж — близне те от невидена страна хладинка като с езиче и… пак си е жега. Та и с мене: подпря ме един незнаен вятър от невидена страна и я повиках да отрежа свитка от косите… за магията. Защо ми беше тая свитка — не знам. Перце от облак! Издухал го вятърът, посинил небето, но перцето седи в мешинената кесия под възглавницата, попогледаш го, погалиш го и разбираш, че имало е и жега, и облак…, че не е било сън.”
― Николай Хайтов, Магьосникът от Брезе