Rokhsara’s Reviews > Жената и мъжете, които бях > Status Update

Толкова съвършена е тази любов,
че не е за всеки ден.
Толкова съвършена,
че не е за всеки.
Толкова съвършена,

че не е.

(...)
черупка,
в която дядо се крие и бяга от всичко, което пак не е казал.
А колко ли пъти е искал?
И колко ли думи,
от него откъснати, като жълтички дюли са се търгували под кревата
във кухнята?

А после, когато е решил да ги потърси отново,
разбирал —
те отдавна са вече изгнили,
а баба ми рано и още по тъмно
е станала
и жълтите дюли
на някоя гладна кокошка
е дала.

(...)

Лежат в тъмното
гръб срещу гръб:

— Лека нощ, скъпа.
— Лека нощ, скъпи.

Те няма да си тръгнат.
Те отдавна са си отишли.
Младите отвън си тръгват с крясъци.
Не си отиват.

ЛЮБОВТА

ни преследва като око
на махленска клюкарка:
ако не ни види,
си ни измисля.

Дете аутист е.
Реагира нетипично на докосване,
повтаря чужди думи, бърка родовете,
настръхва, не успяваш да я доближиш.
Дете аутист е тази любов.

Не ни разпознава.

Пращаш писмо
с което ми завещаваш
старото палто на дядо си.

Бъркам в джоба:
вехта слънчогледова семка
в разпорения шев на спомена.

Бъркам в себе си:
игла и конец.

ВЪОБРАЖЕНИЕТО НА БОЛКАТА

разтваря раната
бавно и широко,
както се разтварят устни и крака
на истинска мръсница,
рови в нея, помирисва я, учи я да диша навън и навътре,
навън и навътре...
После се преструва, че заспива,
ляга в раната

и я затваря над себе си.

Аз съм зад гърба ти,
ти си зад гърба ми,
ние сме двете страни на една и съща
монета, останала виновно далеч
от фонтаните.

Хвърляй.
Виж кой от двама ни ще ти се падне.

И

страдам за някои хора,
както се страда за изгубена фиба,
гриживо неизползвана,
а е можело
един ден да си я сложа,
и е можело да ми отива.

Сложиха му ново сърце,
в което нея я няма.

Тялото му го отхвърли.