Silviya Boyanova > Silviya's Quotes

“Вернер има чувството, че всички край него са като упоени. Като че ли по време на хранене наливат в ламаринените им канчета не хладната минерална вода на Шулпфорта, а алкохол, който изцъкля и обърква погледа им; сякаш курсантите всячески се стараят да държат на разстояние някаква огромна и неизбежна приливна вълна от страдание, опиянявайки се непрекъснато с дисциплина, тренировки и маниакално лъскане на обувки.”
― Антъни Доер

“Как става така, деца, че мозъкът, който живее без искрица светлина, изгражда за нас свят, пълен със сияние?”
― Антъни Доер, All the Light We Cannot See

“И низвергнатата Сисоева душица се завъртя из всемира, разплакана и убита от мъка, докато най-сетне един дявол, черен като коминочистач, я набоде на тризъбата си вила и я отнесе усмихнат в пъкъла, за да я пържи там като мекица в казана с кипящия катран.”
― Светослав Минков, Избрани разкази

“Аз вярвам във врага. Доказателствата за съществуването на Господ са слаби, а тези за мощта му - още по-неубедителни. Доказателствата за съществуването на вътрешния враг са неопровержими, а за силата на властта му - направо смазващи. Вярвам, че го има, защото всеки ден и всяка нощ го срещам по пътя си. Той руши отвътре всичко, което си струва да бъде разрушено. Той показва колко крехка е всяка реалност. Той показва низостта ни и низостта на нашите приятели. Един прекрасен ден той си намира повод да ни изтезава. Кара ни да се отвращаваме от себе си.”
― Амели Нотомб, Cosmétique de l'ennemi

“Сега освободи, господи, своя слуга… своя най-излишен слуга Алквист. Росум, Фабри, Гал, велики откриватели, какво е великото във вашето откритие в сравнение с тази девойка, с този младеж, с тази първа двойка, която откри любовта, плача, усмивката на любовта, обичта между мъжа и жената? Природо, природо, животът не ще загине! Приятели. Хелена, животът не ще загине! Ще се зачене пак от любов, ще се зачене гол и мъничък; ще се прихване в пустинята и не ще му послужат за нищо градовете и фабриките, не ще му послужи за нищо нашето изкуство, нашите идеи и все пак не ще загине! Само ние загинахме. Ще рухнат домове и машини, ще се разпаднат системи и имена велики ще опадат като листа; само ти, любов, ще разцъфтиш над руините и ще повериш на ветровете семето на живота. Сега освободи, господи, своя слуга в мир; защото очите ми съзряха… съзряха… спасението твое чрез любовта и животът не ще загине! (Става.) Не ще загине! (Разперва ръце.) Не ще загине!”
― Карел Чапек

“Всичко, което краси човека като човек, вече е открито и у животните: и трудолюбието, и разумът, и хубостта и честността, и искреността, и всичко друго, но онова, което загрозява човека като човек, още не е открито у животните. И човекът, това нищожетсво, иска да се нарича цар на животните!”
― Branislav Nušić, Странички от Пожаревацкия затвор

“Батак, славният и злочести Батак! Дали ще да се намери българско сърце, което да не трепне от произнасянето само на твоето собствено име? Не вярвам. Ако в разстояние на петстотин години е пламвала тук-там искра, която е показвала, че българинът живее и която е била за увеличение славата на българския народ, то твоето пепелище, размесено с пепелта от костите на твоите жертви, заема първо място между тия събития. Благоговея пред твоето величие, ще благоговее и историята! Аз обожавам хиляди пъти повече най-последния борец измежду твоите юнаци, с кремъклийката пушка, с късата абичка, с опънатите цървулци, отколкото дебеловратестия надут генерал, възседнал на бял ат, със златни копчета и с брилянтината сабля....”
― Захари Стоянов

“Трудно, много трудно се заспива с такива мисли. Вместо да се втвърди като восъчна пита в хладината на нощта, мозъкът започва да кипи като супа. Или като борш, все едно, борш, в който е нахвърляно всичко - и любов и омраза, и милост, и презрение, и главно големи парчета сляпа ярост, които винаги остават недоварени.”
― Павел Вежинов, Малки семейни хроники

“Да, в тинята на мерзките инстинкти затъпквай всяко благородно чувство,
притискай безпощадно всяка доблест
и всяко вероломство насърчавай,
пълзенето за добродетел считай, а независимостта за простъпка,
доносите възнаграждавай щедро,
анатемоствай всяка горда мисъл
и всяка неподкупност унижавай,
извръщай всеки идеал на глума
и всяка блага воля на ехидство,
досвършвай всяко общо дело с грозна
измама и с предателство позорно -
и ще успееш, чадо, да поставиш
владичеството си върху основи
по-твърди и от канара гранитна.”
― Стоян Михайловски

“Сълзите рукват по бузите му, по бузите ми, смесват се с брашнения прах по лицето, вода, сол и брашно, и омесват първия хляб на скръбта. Хляба, който никога на свършва, Хляба на тъгата, който ще ни храни през всички следващи години.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен живота, в цялата му пълнота. Тънката миризма на пушек от дърва, капките, усещането за самота, тишината, скърцането на снега под краката, леката тревога на здрачаването, бавно и неотменимо.
Вече знам. Не искам да преживея повторно никое от така наречените събития в собствения си живот - нито онова първо събитие на раждането, нито последното, което ми предстои, и двете еднакво неуютни. Както може да бъде неуютно всяка пристигане и напускане. Нито искам де преживея пак първия си училищен ден, първото неловко чукане с момиче, нито влизането в казармата, нито първата работа, нито онова суетно сватбено тържество, нито.... нищо от това не би ми доставило радост. Заменям ги всичките, заедно с купищата снимки около тях, за оня следобед, в който стоя на топлите стълби пред къщи, току-що събудил се от следобедния сън, слушам бръмченето на мухите, сънувал съм отново онова момиче, което никога не се обръща. Дядо ми премества маркуча в градината и тежката миризма на късните летни цветя се възнася нагоре. Нищо не е окончателно, нищо още не ми се е случило. Цялото време на света ми предстои. Незначителното и малкото - там се таи животът, там гнезди той.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Боли ме тук, нещо вляво долу, може да е апендикс.
Без диагнози, ако обичате. Апендиксът е отдясно. Няма какво да ви боли там в ляво.Как така няма?
Така. Там няма нищо.
А мен точно това нищо ме боли.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Be yourself; everyone else is already taken.”
― Oscar Wilde

“Слънцето се подаде над облите хълмове и се усмихна на света. Но като видя, че слънцето е един сънен темерут, задръстен с грижи и проклетия от предишния ден, пое бавно нагоре.”
― Боян Биолчев, Амазонката на Варое

“Трудно е да се разбере как е завършило това сражение, защото се оказа дълбока истина, че за хронистите и най-свирепата война, в която не участват императорът и ханът, си е най-обикновен граничен инцидент.
А пък и купища повече или по-малко безсмислени войни задръстват историята и така похлупват всичко, че след време остава само онова, което историците успеят да извадят на светло. Тяхната работа е малко като лов на риба в мътна вода, в която риба няма.”
― Боян Биолчев, Амазонката на Варое

“.. вплетени в куките на телефонните антени, облаци-въглени клечат върху опърпаните керемидени покриви.”
― Николай Грозни

“Да забравиш себе си отново, когато си се събудил по средата - това е най-трудният фокус на сцената, а може би и в живота.”
― Николай Грозни

“Ние воювахме с държавата, а цигарите, алкохолът и диазепамът бяха нашите най-опасни оръжия. Комунистическите прасета притежаваха живота ни; те разполагаха с нашите ръце и пръсти, с таланта ни, с детството ни и дори с нашите мозъци, които бяха непрекъснато обработвани с окултни заклинания и лозунги, предвещаващи зората на Най-висшия обществен ред. Здрав дух в здраво тяло! Любовта - отговорност на отделните работни единици да формират здрави пролетарски елементи. Физкултурата - основен дълг на всеки син и дъщеря на работническата класа. Младежта - плодородна почва за комунистическия идеал! Те искаха здрави и трудолюбиви единици, които да маршируват, да козируват и да се плодят с една-единствена цел: да напълнят Светлото бъдеще с нови здрави и трудолюбиви единици. Да, обаче ние нямаше да им направим това удоволствие. Щяхме да унищожим най-ценната им собственост: в разложено тяло - вечно мъртъв дух. Любовта - това е да се чукаш на обществени места и да абортираш всяко случайно потомство. Физкултура е да изпушваш по две кутии на ден, да изпиваш осем бири в кръчмата на Дондуков през голямото междучасие и да крадеш успокоителни от кабинета на сестрата. Младостта - това е да си на петнайсет и вече да се чувстваш като седемдесетгодишен мизантроп, който чака смъртта.”
― Николай Грозни

“Всяка малка победа над посредствеността има значение.”
― Николай Грозни

“Видян през погледа на един невръстне хлапак, животът на десетокласника криеше безброй тъмни наслади и изкусителни огорчения. Десетокласникът имаше достъп до бездънен кладенец, пълен със зашеметяваща безнадеждност. Десетокласникът беше винаги изтощен и изцяло лишен от слънчева светлина и елементарна екзистенциална логика. Гаснещ в сумрака на неоновите лампи, изтерзан до смърт от бездарните опити на учителя по оркестрация да прочете някаква тъпа ученическа пиеса на раздрънканото пиано с плитък долен регистър и пластмасови височини, десетокласникът седеше извърнат към прозореца и наблюдаваше как Хелиос потъва зад планината. Ето това вече беше истинско страдание. Копнежът по недостижимата, огряна от слънце вечност, притаена зад непрекъснато отдалечаващия се хоризонт; оранжевите пръстени на здрача, които се търкаляха по балатума; натрапчивият страх от предстоящите матури; халюцинациите за дългогодишно изгнание в консерваторията, за живот, посветен на затъпяващ преподавателски труд и героични концерти в полупразни зали; призракът на червената петолъчка, вклинен в оловното софийско небе; очакването на поредната доза идеология (в Хадес всичко върви!), на поредните лъжи, на поредните воъни, на поредните тържества и сценки с марионетни маршови оркестри, на поредните съкрушителни триумфи на посредствеността, на поредните разочарования и дълбоко удовлетворяващи повърхностни рани; предусещането за още бутафорно време, за повече емоционална атрофия и по-малко меланхолия, за по-малко презрение, но и по-малко любов, по-малко вяра в наближаването на обещаното пробуждане, по-малко жажда за истина, по-малко неприязън към неспирното дрънкане на разстроеното пиано в дъното на коридора, звукът на отвъдното, който тихо се промъква в сулфурните води, изтъркана фраза подир изтъркана фраза. Тайните на нощта никога нямаше да загубят своята привлекателност.”
― Николай Грозни

“.... Аз я взех и докато вървях насам, отхапвах от по малко от нея и разсъждавах за вкуса на спомените и затова как всички ние преживявахме заедно халюцинацията, наречена битие: въздуха, водата, тиктакането на земните мигове, дъха на влажна пръст, полепнала по една ябълка наесен. Както виждаш, понякога животът предлага свои варианти за край. Не става дума за щастлив или тъжен край, а просто за последната щриха, завършваща кръга на живота, където началото и краят се сливат в едно.”
― Николай Грозни

“Тезата, че САЩ се противопоставят на радикалния ислям, е нелепа. Най-екстремната ислямска фундаменталистка държава е Саудитска Арабия и тя е любимка на САЩ. Великобритания също последователно поддържа радикалния ислям. Причината е съпротивата срещу светския национализъм.
Ноам Чомски”
― Ноам Чомски, On Western Terrorism: From Hiroshima to Drone Warfare

“Що се отнася до САЩ и Запада, за тях е недопустимо в този регион (Близкия изток) да има функционираща демокрация. И ако някой се интересува каква е причината, може лесно да стигне до нея. Трябва само да прегледа данните от социологическите проучвания непосредствено преди избухването на Арабската пролет. В края на 2010 г., в навечерието на Арабската пролет, в арабския свят бяха проведени проувания на общественото мнение, в частност в Египет, от най-големите западни социологически агенции, а след това бяха направени и други изследвания с приблизително същите резултати. Така например в Египет, най-голямата страна, около 80 % от анкетираните, а може би и повече, смятат, че САЩ и Израел са главната заплаха. А едва според 10 % заплаха представлява Иран. Съпротивата срещу американската политика е толкова силна, че значителна част от населението смята, че ще е добре Иран да разработи ядрени оръжия, за да компенсира мощта на САЩ и на Израел като довереник на САЩ. Приблизително същите резултати се получиха из целия арабски свят.
Е, ако имате функционираща демокрация, тогава общественото мнение ще има някакво влияние върху политиката. ....
В Египет и Тунис САЩ и техните съюзници следваха традиционния план на играта, прилаган отново и отново, когато някой фаворизиран диктатор не може да се задържи на власт - може би армията се обръща срещу него - както в случаите със Сомоса, Маркос, Дювалие, Сухарто, Мобуту и др. Подкрепяй го до последно и когато вече е невъзможно, прати го някъде и се опитай да възстановиш стария ред, като разбира се, продължавай да говориш колко обичаш демокрацията.”
― Ноам Чомски

“Ако имате работа с вирус, който ще разпространи зараза, трябва да унищожите вируса и да ваксинирате онези, които има опасност да се заразят, именно това бе направено в Югоизточна Азия и Латинска Америка едновременно. Това стана през 60-те, когато основните вълни на репресията започнаха да се надигат из цяла Латинска Америка: в Бразилия се установи диктатура, която бе на власт до 80-те години; след това паднаха и други плочки на доминото, довели накрая до кървавите войни на Рейгън в Централна Америка. А в Югоизточна Азия - във Филипините на власт бе Фердинанд Маркос; в Тайланд имаше диктатура; Сухарто оглави Индонезия, а демокрацията в Бирма бе до голяма степен смазана и последиците от това се проявяват и до днес.”
― Ноам Чомски, On Western Terrorism: From Hiroshima to Drone Warfare

“Ема Голдман: "Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят".”
― Ноам Чомски, On Western Terrorism: From Hiroshima to Drone Warfare

“Какво е това свинско време, дявол да го вземе, което обрича страхотните таланти на разкапване, унижение и в крайна сметка - на смърт, а разни долнокачествени типове - царе, принцове, външни министри, мошеници, крадци, убийци, самодоволни негодници и затлъстели аналфабети, крякащи пред затъпелия от умора народ лозунги за някаква несъществуваща тяхна Европа - са каймакът на обществото?
Сякаш нарочно?
Нека дойде нощта. Нека си вземе този свят.”
― Виктор Пасков, Аутопсия на една любов

“Моят мозък се съпротивляваше. И не защото приемах ирационалните аргументи на Кристоф за халееви комети, леденостуден космически джаз и неразбираема еротика. Кристоф продължаваше да бъде един ранен във всички камери на сърцето си звяр, който мистифицираше тъмната стихия на женската природа и склонността ѝ да помита мъжката като торнадо. Преди да се е случило каквото и да е, той виждаше в мен бъдещата жертва и искаше като всеки добър, егоистичен приятел да ме предпази от неизбежните катастрофи, за да ме съхрани за себе си.”
― Виктор Пасков, Аутопсия на една любов

“Клети мой булгаре... Ако беше дошъл с нас на турнето, щеше да се измъкнеш от плебейската болест, която те е тръшнала. Не чакай съчувствие от хората, от които си обграден. Съчувствието е привилегия на личността, изпадала безброй пъти в катастрофни ситуцаии и знаеща от собствен опит колко безпомощно и деструктивно може да бъде то... Не ти съчувствам и никога няма да го направя. Съчувствието, глупако, е доброволен опит да напуснеш себе си, за да влезеш в другия, да опознаеш по този начин трагичния му проблем до дъно и после отново да излезеш от него и да влезеш в себе си, за да можеш да анализираш този проблем (От гледна точна на своето лично благородство!). Съвсем като в наш дует, нали?
За да е способен човек на подобни манипулации, трябва да е наясно с опита си и със своята убийствена интелигентност. Наличието на тези два компонента обаче го застрашава да изпадне не в понятието "съчувствие", а в лицемерния му двойник "милосърдие", измислен от духовници фелдшери.
Не очаквай от мен милосърдие.
Масовият човек рядко изпада в ситуация, изискваща съчувствие, поради нищожността на своите проблеми. Той никога не предизвиква житейските сили и формации в такава степен, че те да се стоварят върху него с цялата си мощ и да го превърнат в обект, достоен за съчувствие.”
― Виктор Пасков, Аутопсия на една любов

“Прод. на писмото на Кристоф: Ти обаче, който си булгаре, никога няма да се научиш, че улицата не се пресича на червено. Ти винаги и всякога живееш с тръпката, че връхлитащата кола ще мине на милиметър от теб. Само че твойта математика противоречи на всеобщата математика и колата те прегазва. Понеже не умираш на секундата, ти се питаш защо изчакващите зелено не изпитват съчувствие. Тъпо питане. Ако не пукнеш на секундата, очакващите зелено са разочаравони, че колата не се връща да те довърши и допремаже окончателно. Особено ако става дума за твои близки, роднини или просто придружители.
Когато някой изпадне в ситуация да копнее за съчувствие, той трябва моментално да посегне към въжето и да се надява само не неговото съчувствие.
Приятелите? Човек просто трябва да отвори Книгата на Йов и да прочете на каква сладострастна подлост са готови те, когато Йов е в ямата, а приятелите му, пълни с умни съвети, си клатят кратата над нея.
Може би тогава остава жената?
По всяка вероятност тук е най-голямата фалшификация на формулата "човек+човек". В интерес на жената може да се каже, че тя никога не тръгва към теб с лоши намерения. Тя тръгва с добри. Тя иска да види (и дълго време вижда!) силния, умния, потентния, успелия, атрактивния - с една дума човека, под когото би могла да се подреди.
В момента, в който според гореспоменатата математика силният стане слаб, умният - досадно глупав, потентният - импотентен, успелият - неудачник, и атрактивният - грозен и подут от алкохол, то каква ще е реакцията и на най-"обичащата" жена? Средностатистическа. Не очаквай милосърдие. Присъствайки с нездраво хранително присъттвие на твойта агония, тя ще намери най-неподходящия за теб момент да ти забие ножа. Но не там, където трябва, а там, където ужасно боли, но още не убива....”
― Виктор Пасков, Аутопсия на една любов

“I'm selfish, impatient and a little insecure. I make mistakes, I am out of control and at times hard to handle. But if you can't handle me at my worst, then you sure as hell don't deserve me at my best.”
― Marilyn Monroe