Vanimira

“What is love? 'Tis not hereafter.
Present mirth hath present laughter.
What’s to come is still unsure.
In delay there lies no plenty.
Then come kiss me, sweet and twenty.
Youth’s a stuff will not endure.”
― William Shakespeare, Twelfth Night and the Taming of the Shrew

“— Нормален човек — започна той. — Какво е това нормален човек? Тоя, който не е извършил нищо отвратително? Да, но дали никога не е помислял да го извърши? А дори може да не е помислял, но нещо в него да е помислило преди десет, преди двадесет, преди тридесет години. Може да се е предпазил от такова нещо и да го е забравил, и да не се е страхувал от него, защото е знаел, че никога не би го превърнал в дело. Да, а сега представи си, че изведнъж, посред бял ден, в присъствието на други хора, среща това нещо въплътено, приковано към себе си, неунищожимо. Тогава какво? Какво ще кажеш тогава?
Мълчах.
— Станцията — каза той тихо. — Тогава имаш Станция „Соларис“.
— Но… в края на краищата какво може да бъде това? — казах колебливо. — Нито ти си убиец, нито Сарториус.
— Но ти си психолог, Келвин — прекъсна ме той нетърпеливо. — Кой не е имал някога подобен сън? Или бълнуване? Помисли за… за фетишиста, който се е влюбил например в парче мръсно бельо, който рискува живота си и със заплаха или молба най-после придобива тоя си най-скъп отвратителен парцал. Това трябва да е твърде забавно, нали? Човек, който се отвращава от предмета на своето желание и същевременно лудее по него, готов е да си даде живота за него, като може би сравнява чувствата си с чувствата на Ромео към Жулиета… Такива неща се случват. Това е вярно, но ти сигурно разбираш, че съществуват и неща… положения… които никой няма да се осмели да осъществи освен в своите мисли, в някакъв единствен миг на зашеметяване, падение, лудост, наречи го, както искаш. След което словото става плът. Това е всичко.”
― Станислав Лем, Solaris

“Време лети като облак, светът лети с него и ся вечно възражда, но человек изостава, защо има тежко тяло, меса му тежки го към земя като вериги привързват. Не му достига лекота. И тъй все повече изоставаш и изоставаш, дорде та накрая време съвсем отмине, защо не можеш да ся движиш с неговата бързина, и тъй ставаш Старо Ново село. Съдба, ще река.”
― Милен Русков, Възвишение

“Разбира се, да имаш виновник подръка, някого, към когото да насочиш силата на гнева си, е отворена врата, възможност временно да избягаш от страданието си. И колкото по-ненавистно е престъплението, колкото по-очевиден е виновникът, толкова по-оправдана е омразата ти. Мислиш за него, за да не мислиш за себе си. Мразиш го, за да не мразиш това, което е останало от живота ти. Ликуваш при смъртта му, за да не трябва да се усмихваш на тези, които са оцелели.”
― Антоан Лейри, Vous n'aurez pas ma haine