Petq

“- Ех, момиче, нека ти кажа и аз нещо. Животът, любовта и децата не ни прнадлежат. Имат си собствени закони и собствен път. Идват точно когато са ни нужни и си отиват пак така, но никога случайно. По тяхната си логика, не по нашата. Затова много често не ги разбираме. Можем да направим само едно - да ги приемем с благодарност, когато дойдат, да им даден вичко най-красиво от себе си и да ги изпратим пак с благодарност, че са споделили себе си с нас. Не тъгувай, Марина, и запомни: любовта не свършва и не умира, тя просто си отива... На друго място, при други сърца. И се връща при теб с друго лице, с друго сърце. Понякога със същото лице, със същия човек, но само тя знае защо отново ви среща. Явно не сме дорасли да познаваме тайната й. А може би истината е толкова близо до очите ни и толкова просто, че не я виждаме. Казах проста, но това не я прави лесна. (Демир)”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“Защото не всички чудовища са били чудовища от самото начало, някои са станали такива от мъка.”
― Фредрик Бакман, My Grandmother Asked Me to Tell You She's Sorry

“Слабите винаги гледат към хората като мен и казват "богат е, но дали е ЩАСТЛИВ?". Сякаш това е някакво мерило за каквото и да е. Щастието е чувство за деца и животни, то няма биологическа функция. Щастливите хора не създават нищо, в техния свят няма изкуство, музика и небостъргачи, няма открития и иновации. Всички лидери, всички твои герои, са били обсебени от някаква мания. Щастливите хора не са обсебени, не посвещават животите си на това да лекуват болести или да проектират летящи машини. Щастливите не оставят нищо след себе си. Живеят просто така, появили са се на Земята само за да консумират. Не и аз.”
― Fredrik Backman, The Deal of a Lifetime

“..Толкова човешко и толкова ужасно страшно е, че искаме да се притежаваме. И че тая жажда да притежаваме ни изгаря дори след любовта. И тогава започваме да я имитираме, за да се самоубедим, че имаме право да оставим връзката си на командно дишане. В името на връзката. Но не и в името на любовта. И тогава почваме да мерим отношенията си в минало. И да си вменяваме дълг към даденото, направеното. От себе си към другия, от другия към себе си. И започваме да мерим връзките във време - другата ни велика заблуда. Щом съм бил толкова дълго с някого, значи това е човекът. Твърде малко се питаме какъв бях, как се чувствах с другия, израснах ли, станах ли по-светъл, по-добър, или потънах, почувствах ли се по-свободен, приближих ли се към мечтите си, или се сринах... Невинаги продължителността на една връзка е белег за качеството ѝ. Виждала съм достатъчно дълги и разрушителни връзки. Затънали в мерки и теглилки, дори не подозираме, че следващата ни крачка е да започнем да търгуваме. Първо с нас самите, после с другия, когото не искаме да пуснем. Или да напуснем. Поради дълг, вина, навик, страх, обещание, зависимост… Без значение. Ей така се убиваме във връзки на командно дишане..”
― Мария Лалева, Живот в скалите