Irena Milanova > Irena's Quotes

“Music is ... A higher revelation than all Wisdom & Philosophy”
― Ludwig van Beethoven

“You don't have to burn books to destroy a culture. Just get people to stop reading them.”
― Ray Bradbury

“Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.

И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.

Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна -
живей щастливия си плен.

Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!”
― Павел Матев

“ЕСЕН

Опърпано-клонесто-жълта
сиромахкиня с палто,
от друг подарено, нахълтва
при мен през стъклото. А то
прилича на рамка картинна,
в която от тъжни бои
стои тя - една просякиня
и жълти монетки брои.
Ах, есен - предишна любима
и днешна старица! Във теб
аз виждам пристъпваща зима
с крачета на босо дете,
изгубено в белите дебри
на първия падащ бял сняг!
Ах, есен...
И мръква ноември.
Уж светещ, а цял в идещ мрак.”
― Дамян Дамянов, Обади се, любов

“ПОКРУСА

Душата ми вихрушка я обрули...
Защо я пуснах гола и пеша
сред вашите ласкателства и хули?
Защо ви дадох своята душа?

Защо ли като храм ви я отворих,
без да помисля аз, че някой ден
незнайно кой от вас, жестоки хора,
иконите без свян ще окраде...

Не съжалявам, че е пуст олтарът
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам, че със свойта вяра
днес няма где да се помоля аз...

Душата ми обрулена и мъртва
пустее без икони и олтар...
Във нея аз ви пуснах като в църква,
а трябваше да сложа катинар!”
― Дамян Дамянов, Обади се, любов

“И защо бе туй цялото блъскане?
За какво - този адски ламтеж?
Думи, думи... До блясък излъскани.
И вървене по въглени пеш.
Колко преходно нещо е славата!
Суетата - димеж и мъгла.
Проститутки и щерки на гаврата,
днес в едни, утре - в други легла...
Не това, не това бе животът ми.
Беше друго, какво - не разбрах.
И се носех, въртян в колелото му,
и насън сякаш цял го живях.
Днес ме гледа, застанал насреща ми,
с моя лик и със мойте очи.
Във едното таи се насмешка,
а пък в другото - капка горчи.
Е, прощавай - му казвам. - Да, гадно бе,
но красиво и сладко, нали?
Що можахме със теб, пооткраднахме,
а пък другото малко боли...
Тъй се гледаме двама. И духа ни
с най-студения вятър светът.
А между ни стърчи стегнат куфарът
и пред нас - най-големият път...”
― Дамян Дамянов, Обади се, любов

“Лунната соната
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.”
― Дамян Дамянов

“ЛЮБОВ

Каква магия си, каква!
С какво необяснимо чудо
владееш цялото това
човечество? Върховна лудост
или върховна мъдрост си,
щом в своя порив, в свойта жажда
ти можеш да го покосиш,
тъй както можеш да го раждаш?
Чрез тебе съществува то.
Чрез теб родено, с теб умира.
Чрез теб душата му - листо
се носи тъжно из всемира.
И този цял всемир тъй тих,
и туй листо, и този вятър
ведно събрани - туй си ти!
Да, ти, едничката, която
си вред и всякаква - кълбо
от грешна плът и дух безплътен.
Чрез теб, безсмъртнице Любов,
дори смъртта е миг безсмъртен.”
― Дамян Дамянов, Обади се, любов

“Създадох те от обич и мъгла.
Невидим образ на мираж най-видим.
Ела! Строши съня ми и ела!
Жадувам двама с тебе да отидем
далече - в оня, приказния свят,
желан от памтивека от душите -
единствен рай сред дългия ни ад.
Любов се казва той.
И в него скрити
Адам и Ева, в дъното му там,
ездата на живота вечно гонят
и от галопа им свещен без свян
една след друга куп звезди се ронят.
Мечта ли си? Душа ли или плът?
Не зная. Ала знам, че кон с копита
от лудо нетърпение за път
готов е да побегне и през смърт,
орисан да я смъкне от звездите.”
― Дамян Дамянов, Обади се, любов

“Към себе си
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!”
― Дамян Дамянов

“Ще те погаля със очи.
Ще те целуна с мисъл.
В душата стих ще зазвучи-
неказан и неписан.
Към устните ми изкушен,
за показ ще напира.
Но ще остане нероден.
Роденото умира.”
― Надежда Захариева, Любов?!?

“Изповед

Объркан цял във хаоса световен,
троша столетни истини с глава.
Пред смъртоносна цев с най-смъртно слово
заставам. И ме няма след това.
Със своите ръце и ум, и воля,
добър и зъл, такъв и онакъв,
руша, градя - в една душица гола
събрал и Бог, и сатана... И кръв
ми капе от гръдта, кръв нечестива,
оставяща в мен капки тъмнина.
Добре, че имам друга, та измива
поне донейде тъмните петна.
Обърквам се в това кълбо всевечно,
във гордости, вини, с които аз
едва ли имам нещо общо вече,
но си ги нося във наследство... В час,
в самотен час, сам в хаоса световен,
за да си махна всичката беда,
заключвам се. И сред дима отровен
си пускам за причастие Бетовен.
Тъй само грешник пий света вода.”
― Дамян Дамянов, Извървяното

“Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?”
― Дамян Дамянов

“През цялото време треперя при мисълта, че когато искам да отбележа истината, записвам само въздишки.”
― Стендал

“We forget we're
mostly water
till the rain falls
and every atom
in our body
starts to go home”
― Albert Huffstickler

“being alone never felt right. sometimes it felt good, but it never felt right.”
― Charles Bukowski, Women

“И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов - може - и това е най-гадното.”
― Ромен Гари, Clair de femme

“ - Но защо човек сънува? - пита пак Поетът.
- Питай защо се събужда. - казва Дара. ”
― Блага Димитрова, Лавина

“И колкото по-неудържим бе в мене стремежът да се махна, толкова по-сляп вътрешен тласък ме блъскаше назад.”
― Блага Димитрова, Пътуване към себе си

“Между две целувки -
самотността
на всяка от тях.”
― Малина Томова

“Ние сме онова, което прави от нас любовта.
Срещне те стар познат и се провикне: - Какво става с тебе? Не мога да те позная!
Ние сме онова, което кара другите да кажат: - Не си ти!
Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим: - Какво става с мене? Не мога да се позная!
Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние.
Ние сме, когато станем своята противоположност.
Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.
Ние сме онова, което прави от нас любовта.”
― Blaga Dimitrova, Лавина

“Не отивай
далече,
не отивай
далече, тъга.
Моля те, не отивай
далече.
Аз не мога
без твоята
бавна далечност.
Аз не мога
без твоето
пренебрежение.
Не мога
без твоите
стъпки,
с простреляни
улици,
с небе, разгромено
от ужас.
Не отивай
далече,
не отивай, тъга.
Аз те моля,
не мога
без теб.”
― Иван Пейчев

“Раздялата е нощ, в която тъмните цигулки на тъгата
от глухите ни думи раждат неочаквани съзвучия,
в която не познавам профила изящен на ръката ти,
а ти не помниш нищо от това, което се е случило.
Във тази нощ което е било любов се е превърнало
във лесно разгадаем знак за предстоящата далечност.
Прегърнати сме, ала нямам сили към прегръдката ни
да присънувам сладката илюзия за вечност.
Съединени сме единствено във нашето взаимно отрицание,
в обърнатите с болката навън одежди на душите ни.
И аз не зная има ли по-страшно наказание
за погледите и за устните ни ненаситени.
Което е било пожар, сега е само пепел от пожари.
Но аз скъпернически стискам в длан един последен въглен.
Защото чувствам, че ако дори за миг във тебе трепне жалост,
ще зейне бездна помежду ни и ще ни погълне.”
― Цочо Бояджиев, Пастир на думи

“една година трупам търпеливо
аргумент след аргумент
срещу тъгата”
― Цочо Бояджиев, Прозорец на север

“Нощем
думата нищо
се разраства и разклонява
стремително

денем
загубва своята
алчност

потъва в живота
като нож във месо”
― Тадеуш Ружевич

“Вече сме чужди,
достатъчно чужди -
ето: разговаряме
почти естествено!”
― Стефан Цанев

“След любовта остават телефонни номера, които избледняват. След любовта остават чаши с гравирани монограми, откраднати от по-добрите мотели. След любовта остава една маса в кафене "Манеж" и учуденият поглед на стария келнер, когато ни вижда с други. След любовта на устните остава металният вкус на несполуката. Остават адреси на стаи "от четири до шест". След любовта остават изреченията: "изглеждаш чудесно, никак не си се променил/а..." и "обади се някой път, нали пазиш телефонния ми номер?" След любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любовта. След любовта остават мелодиите по радиото, които постепенно излизат от мода. Остават тайните знаци, любовните шифри, остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще влезе някой. Трак!-поставената слушалка, когатo се обади нечий чужд глас. Хиляда и една лъжи... След любовта остава изречението "Аз ще вляза първа в банята" и отговор: "Няма ли заедно?"- този път не! След любовта остават съучастниците: пазителите на тайните, които вече не са никакви тайни. След любовта остава лекото вълнение, когато пътьом вдъхнем познатия парфюм на някоя непозната жена. След любовта улиците са празни, а градът- пуст. След любовта остават неподписаните картички от Венеция и Амстердам. Препълнените пепелници и празното сърце. Навикът да се палят две цигари едновременно. Случайно направени снимки, загубени фиби, таксиметровите шофьори, които не ни обичаха и цветарките, които ни обичаха. След любовта остава наранената суета. След любовта остават други мъже и други жени. След любовта не остава нищо.”
― Momo Kapor, Una

“Аз без да мисля - те обичах.
Сега те мисля - без любов.
Какъв да бъда предпочиташ:
наивник или философ?

Но всеки избор е приключен.
Аз твърде много съм ти дал –
мечтал съм да ти бъда куче,
любима книга, гривна, шал.

Да бъда винаги до тебе,
да бъбря глупости с талант...
Но онзи някой е погребан.
Спортувам и прелиствам Кант.

Лекувам с работа гнева си.
Анализирам
любовта...
Но вече дните ми са къси
и много дълга е нощта.”
― Георги Константинов, Общителен самотник

“ЗАГАДКА

Има нещо, което
ще гадая до гроба -
как човекът превръща
любовта си във злоба?

Как настава в сърцето
тази тъжна промяна -
вместо песен на славей,
тъмен крясък на врана?

Как щастливата глътка
до отровата стига?
Как прегръдката нежна
става тежка верига?

Има нещо в простора,
непонятно за мене...
Обяснете ми, хора,
от любов озлобени -

как сърцето обича
само няколко мига?
Злоба има за всички.
Любовта не достига.”
― Георги Константинов, Обичам те дотук

“ЗИМЕН ЗАЛЕЗ

Какво небе! Като излят бакър!
Като огнище. Като жива рана.
Под свода му - голям горящ чадър -
гори земята, цялата огряна.
Гори всемирът - многоцветен шар...
И в залезните пламъци ужасни
сам разпознавам своята душа,
която светва в миг. За да угасне.”
― Дамян Дамянов, Отворен кръг